За всичко си имаме ден.
Ден на Земята.
Ден на целувката.
Ден на труда.
Ден на дървото пред блока.
Аз искам да има ден на лудостта.
Тогава никой няма да има его.
И всеки ще казва каквото му е на сърце.
Ще може да се обадим на онзи човек, който отдавна чакаме да ни потърси.
Ей!
Здравей!
Помниш ли ме?
Още мисля за теб!
Ще сме безобразно прями.
Ей!
Харесвам те!
Много!
Ама наистина много!
Даже май те обичам!
Няма да премълчаваме нещата.
Нищо няма да е странно.
Или неуместно.
Все пак е денят на лудостта!
Всичко е позволено!
Ще ми се да има такъв ден.
Но всъщност...
Защо да няма?
Нищо освен егото не ни спира да кажем каквото искаме на когото искаме.
Защо тогава този ден да не e днес?
НАЗАД
