X

Директно от "Пощенска кутия за приказки": Кирчо Сизифа - моят приятел

от в 15:40 на 13.01.2016 в Свободно време | Книги и цитати


Директно от "Пощенска кутия за приказки": Кирчо Сизифа - моят приятел

Директно от Снимка: Владимир Томашевич

В началото на седмицата се състоя поредното издание на любимата ни инициатива, посветена на любовта към литературата. Този път "Пощенска кутия за приказки" премина под наслова "Благодаря", а в четенето на авторските произведения се включиха Михаела Филева, Мариана Векилска, оперната певица Дарина Такова, Димитър Калбуров и Камен Алипиев- Кедър. Именно текстът, четен от Кедъра избрахме да споделим с вас. Негов автор е талантливият Яни Димитров.

Към средата на декември денят се  скъсява  съвсем и се свежда до няколко часа дневна светлина, която помръква още преди да си привършил обяда си. Особено, ако си човек като мен, който  вижда  зората само, ако не е успял да се прибере преди нея и закусва, когато повечето хора са забравили какво са обядвали.  Земята и Слънцето минаваха през труден период на връзката си и това ме поставяше  в странната ситуация, да планирам бързо задаващата се вечер, преди да съм успял да осмисля събитията от предишната. Обикновено  съставянето на такъв план  ми отнема само няколко минути. Сега, обаче, в края на годината, прозаичната задача изглеждаше доста по-сложна. 

Проблемът беше в наближаващите празници.  Забелязали ли сте как до вчера скромни и разумни членове на обществото, някъде след четиридесет и второто завъртане  по радиата на „Джингъл Белс” и „ Ол ай уонт фор крисмас ис ю”, стават жертва на коледния дух. Същият този дух ги окуражава смело да атакуват някои от изисканите и скъпи ресторанти и барове, които са моята  обичайна среда. Висящите им по столовете палта и скиорски якета и болката в очите на персонала, са гледка, която още миналата година се бях зарекъл да пропусна. Реших, че е най-добре да отбележа като възможни варианти едно – две места, до които достъпът на навлеци беше ограничен с нарочно приет правилник и тъкмо насочвах мислите си към избора на подходящо облекло,  когато Кирил Бързаков нахълта в апартамента ми, стовари се на диванчето и отривисто нареди: „Налей” !

За външен наблюдател тази внезапна поява би изглеждала стряскаща. Допускам, че аз също нямаше да мога да овладея едно трепване, придружено от въпросително повдигане на вежди, въпреки самообладанието, с което се славех, ако Кирчо не беше най-добрият ми приятел още от началното училище, и не бях свикнал отдавна с безцеремонните му нахлувания .

Семейство Бързакови обитаваше апартамент срещу моя и за приятеля ми беше  най-естественото нещо на света, да споделя с мен всичките си проблеми. Някога, в първата ни година като съседи, се бях опитал да  лансирам идеята за повече уважение към неприкосновеността на личното пространство, но Кире ме беше отрязал с думите: „Какво толкова има да се уважаваме, като сме си близки?! ”, и аз бях принуден да се съглася, че погледнато от този ъгъл, това твърдение притежава своеобразна логика.

Кирил пое пълната чаша и с широк замах усвои съдържанието и по начин, който можех да сравня единствено с изливането на прокиснало мляко в мивката. Бях налял едно от най-любимите му уискита „и грубото пренебрежение към този скъпоценен продукт на ирландските природни ресурси, подложи на сурово изпитание добрите ми обноски. Гостоприемството беше другата черта от характера ми, с която бях широко известен и именно тя ми помогна да огранича възмущението си до една едва доловима сянка, преминала за миг през лицето ми. Не успях обаче да овладея едно спонтанно завъртане на бутилката, така че моят гост да може да види етикета, преди да му налея отново. Кирил не реагира изобщо – и второто уиски с неподобаваща за възрастта и положението си в света на скъпите напитки скорост, се втурна да догони първото.

Взех бутилката, налях два пръста в чашата си и оставих тази на приятеля ми празна. После, като внимавах да не проличи огромното ми разочарование, казах:

- Нека ти кажа, скъпи ми господин Бързаков, нещо повече за това уиски. В една малка, но много красива страна далеко оттук – в самия край на Стария свят, живеят добри феи и магьосници, които са се посветили на вълшебството наречено уиски. След стотици  години и многобройни експерименти те открили, че комбинацията точно от тези три вида уиски е най-добра. Поставили този бленд в грижливо подбрани бъчви от американски дъб, в които преди това е отлежавал бърбън и чакали осемнадесет години, за да разберат дали се е случило чудото. После, благодарни и щастливи, запечатили магията в бутилки, и ги пуснали на пътешествие по света, за да могат и други хора да почувстват това щастие. Искам най-учтиво да те помоля, ненагледно ми другарче, от името на всички, които са положили усилия това уиски да стигне до теб, да проявиш малко уважение и да не подхождаш към благородната напитка, като каруцар към гаражна мастика.

Кирил мълчеше. Надявах се да съм го накарал да се замисли. Напълних му чашата отново. Имали сме и други подобни кризи в миналото. Отне ми време и голям брой нервни клетки да го от уча от лошия навик да порти уискито с лед, вместо да добавя само глътка изворна вода, а ужасната му идея да допълва чашата си с кола, едва не сложи край на приятелството ни.

-  Копеле, трябваше да ме спреш преди 15 години, а не да ми ставаш кум! Аз на това му викам приятел – трябваше да вземеш една щанга и да ми счупиш краката, ето това трябваше да направиш ! – каза Кирил и аз разбрах, че не беше чул и думица от назидателната ми лекция.

-  Не мисля, че щеше да е достатъчно – сухо отбелязах аз, все още борещ се с потреса от покушението срещу доброто име на клана Джеймисън – ти така беше залетял по Луиза, че щеше да стигнеш до олтара и с пълзене.

Кирил въздъхна, вдигна чашата си срещу светлината и пое с очи есенното злато, искрящо в нея. Поднесе я към носа си и вдъхна аромата на разтопен карамел и дърво, нагрято от лятното слънце. Отпи бавно, внимателно отърколи  по небцето си добре узрелия вкус на фондан и черен шоколад, едва доловимо примесен с нежни нюанси на шери, бадеми и ванилия. Задържа глътката още миг, после я пусна полека надолу, заслушан в тържествения химн, който благодарните му сетива пееха в прослава на бистрите потоци, спускащи се по зелените хълмове, през позлатените ечемичени поля, чак до океана, вечно прииждащ  към тази благословена земя. Всмукна бърза, тънка струйка въздух, с която разтвори и последните молекули на богатия, леко пиперлив, послевкус и ме погледна. Това беше неговото извинение за селските изпълнения в началото и по лицето ми прочете, че извинението му е прието.

- Не ми се сърди, братле – направи опит да се усмихне Кирчо - по това време на годината винаги съм скапан от умора. Знаеш – в търговията сега е жетва. А и семейният живот е като голям и тежък куфар без дръжка, който не можеш да оставиш. Не можеш – вътре са ти най-ценните неща, животът ти е вътре. И си го носиш. Като онзи, който бутал скалата нагоре по баира, а тя все се връщала обратно. Мидас, нали го знаеш.

- Сизиф – поправих го аз – Сизиф е бутал скалата по баира – наказание от боговете. Мидас е онзи, който превръщал всичко, до което се докосне в злато.

- В злато, а? Тоя е бил някой тарикат като тебе – засмя се Кирил. А аз съм си баш като тоя будала Сизиф.

- Точно тоя Мидас, ако можем да вярваме на легендата е имал срамна тайна и  не е бил много за завиждане. Аз, впрочем, също не съм.

- Аха, не си – хич не си. Остава и да почнеш да се оплакваш. Я се поогледай – виж в какъв апартамент живееш – все едно съм влезнал в някое от ония скъпите списания за обзавеждане. Освен това е натъпкан  с повече техника от Хилядолетния сокол – за всяка борса по монитор. Компютърът ти е по-скъп от колата ми, а твоята е по-скъпа от апартамента ми. Летиш до Лондон за дрехи и обувки, а по останалия свят за удоволствие.. Какво още – а , да – колекцията ти от уиски. На бас, че може да накара Папата да забрави за Царството небесно.

Уискито правеше приятелят ми речовит и саркастичен. Опасявах се, че ще ми предложи една от неговите, добре познати ми разпалени речи, за които може да му завиди и ранния Фидел Кастро.

Кирил направи пауза, колкото да отпие, преди Папата да е дошъл да му отнеме чашата и продължи:

-  Консултантска фирма!  Какво, бе, мамка му е това?! Аз зареждам половината пазар със плодове и зеленчуци, скъсвам си задника, изкарвам по една торба  пари, и като се прибера вкъщи, черната дупка, наречена семеен бюджет, ги поглъща до стотинка. Нищо не се връща оттам, нищичко ! Ако не си запознат с  устройството на черните дупки, да ти обясня – жена, две дъщери и котка  – те това е! А ти ставаш като се наспиш, не като ти запищи алармата.  Обядваш в скъпи ресторанти, консултираш, правиш някакви проекти и единственият ти проблем е да намериш  място за пачките, с които те замерва живота. И най-важното – свободен си – можеш всяка нощ да се прибираш с някоя Джулия Робъртс, а на сутринта да и биеш шута. Ти, браточка си един Ричард Гиър, сещаш ли се? И аз се чувствам задължен от мое име и от името  на всички балъци като мене, чиято мечта ти изживяваш, да те помоля най-учтиво, да благодариш на Бога всяка вечер, за късмета, с който те е дарил.

- Добре, добре, - квит сме, върна ми го за одеве, но изобщо не си прав, нямаш представа за какво говориш. И не съм чак такъв прахосник ...

- Да, де – не си – това какво е ? – Кирчо бръкна в купата с ядки, от която замезваше и навря една в лицето ми.

- Макадамия – отвърнах леко сконфузен. – Много е полезна – съдържа...

- Аха – макадамия – и колко е килото ?

- Не знам точно, не помня.

- Не знаеш, ама аз знам – това ми е работата, нали аз те снабдявам. 45 долара – цена на едро. А аз на балкона имам бидон с кисело зеле. Шейсе стотинки килото. И като се прибера вечер, след като цял ден съм се  разправял с шофьори и търгаши, които биха ме продали орган по орган, ако им се оставех, жена ми слага на масата една гроздова и една салата от това  зеле, поръсено с червен пипер и олио. Една ракиица, една! Повече не дава: „Трябва да пазиш авторитет  пред момичетата, - ти си техния герой” – е така като каже и ме хваща на тясно - не можеш да се отпуснеш когато си нечий герой. Трябва да се държиш като герой, дори и да ти се иска да брадясаш и да пиеш три дена по пижама... А в неделя сутрин, насред най-сладкия сън, малките чудовища идват и ме измъкват безжалостно от кревата, защото майка им най-подлярски е наложила мнението, че „тате прави най-хубавите гофрети „Ама още малко – сега са на осем и десет, след някоя година ще си намерят други герои. И аз  бях едно време за жена ми „грухчо”, преди това даже бях „милото”, а днеска ми вика: „Не си завирай муцуната в лицето на котката! „Сещаш ли се?! Котката има лице, а аз – муцуна ! А ти ще ми разправяш, че не могло да е толкова зле... Да му кажеш на тоя – Сизиф, ако го мернеш някъде, да дойде да си смениме камъните. Искам да го видя колко време ще изкара. Наказание от боговете! Наказание – друг път – бута си на чист въздух и си свирка...

Станах и отворих нова бутилка. Кирчо ме погледна въпросително – обикновено никога не пиехме повече от една. Налях и седнах отново.

- Ще ти кажа нещо, Кире, като на приятел, като на брат ще ти го кажа и се надявам да ме разбереш и да не ми се сърдиш. Ти, приятелю, си кух като хралупа и сляп като къртица.

Кирил ме погледна зяпнал от почуда:

- Копеле, какво ти стана, бе, напи ли се ?!

- Не съм, само съм нервиран. Кирчо, нямаш и най-малката представа за какво говориш. Това, за което ми завиждаш и ти се струва, че е безкраен и безгрижен празник, всъщност е джунгла. Тъмна, опасна и жестока джунгла. И ти, с доброто си сърце и наивната си честност, няма да оцелееш в нея и един ден. Защото  твоите търговци от сергиите са ангели в сравнение с изродите, с които аз си имам работа. Които ми плащат да им давам акъл как да опразват европейски, здравни, пенсионни и детски фондове. На мен, обаче, в тази джунгла ми харесва. Защото и аз съм същият изрод. Харесва ми да оцелявам, да съм опасен, да съм с най-големите зъби, с най-силната отрова, да съм победител. Харесва ми да съм сам, нещата да са само мои и да ги докосвам само аз. А жените, приятелю мой размечтан, които ти изглеждат като Джулия Робъртс, са всъщност тъпи кифли, които на трезва глава не бих изтърпял и минута. Схващаш ли защо колекционирам уиски, а не пощенски марки. Миналата седмица бях довел една. Стори ми се, че в очите и проблясват някакви искрици разум, но се оказа игра на светлината. Беше се подпряла на стената  и се беше вторачила отблизо в старинните ми венециански гоблени. Гледа ги дълго и мълчаливо и тъкмо да и направя комплимент за похвалният интерес  към изкуството, когато я чух да казва:  „Тия снимки са с ебати ниската резолюция”... Викнах и такси.

Съжалявам, че те разочаровам и убивам красивата ти илюзия, но ако някой трябва  да е благодарен на съдбата, това си ти, заблудени ми приятелю. Ти  имаш всичко, заради което си заслужава да съществуваш.  Жена ти е не само красива, тя е и умна. Само умните жени моментално разбират от кой мъж става герой и на кого могат да разчитат. Аз не ставам. Аз бих имал семейство единствено, ако можех да си го поръчам по катало. Красиви дъщери на осем и десет – два броя, но без памперсите и детските болести. Да са си все на осем и десет и да ме обожават. Жена ми да не остарява – не понасям бръчки. Да е винаги мила и засмяна и, разбира се, също да ме обожава. И да прави гофретите тя, аз, ако ги правя, за тях няма да остане нищо – ще ги изяждам всичките. Смееш се, а ?!–  Започваш да разбираш. Добре сме си така, Киренце – всеки с неговия си кръст.

Кирил се изправи, погледна към чашата си, после към бутилката и каза:

- Ти сега се изкара, ебати мръсника. Аре не на мене тия. Кой ми помогна с парите за апартамента, а?! А когато имах проблеми с ония корумпета от данъчното, кой ги навря в миши гъз?! Пак ти. Каквито и да ми ги разправяш, аз си знам  - ти си моят герой. Така е още от втори клас, когато заради мен наби Мъро Дебелия и така ще бъде завинаги.  А за семейството си прав – аз наистина съм страшен късметлия. Ще тръгвам – зелето и ракийката ме чакат.

Станах да го изпратя. Вече затварях вратата след него, когато се обърна и несръчно ме прегърна. Не го беше правил никога през всичките тези години.

 -  Благодаря... – смотолеви едва чуто Кирил Бързаков - Сизифа.

Взех двете празни чаши и докато ги  поставях в миялната машина и изхвърлях празната бутилка в коша, си мислех, че ако бях сантиментален добряк като него,  щях  и аз да му благодаря за приятелството. Но не трябваше да се размеквам -  бях неговият герой, неговият цар Мидас. Бях му показал магарешките си уши, но голямата тайна, че винаги е бил моят герой, никога нямаше да узнае. И без нея скалата му беше достатъчно тежка.

                                                                                                      Яни Димитров



Теми   пощенска кутия за приказки

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.