Когато събираш багажа си не осъзнаваш. Докато гладиш дрехите си и ги прибираш в куфара не знаеш. Не знаеш какво те чака. Не знаеш дали ще ти хареса, дали ще е нещо познато, нещо ново, дали ще се върнеш с нещо назаем.
Бях спряла да пиша. Бях захвърлила химикала и тефтера. Бях наясно със себе си. Стоях на едно място вцепенена, гледаща в краката си, не мислеща, не чувстваща, не искаща нищо. Ступор. Живеех ден, след ден наужким. Автопилот, включен без авариен режим. Теб те нямаше и мен ме нямаше. Имаше го само 84, на който се качвах всеки ден. От който слизах всеки ден, на една и съща спирка. Преди три дни не слязох там където рутината ме караше. Слязох някъде другаде. Огледах се – летище. Влязох, чекиране, митница.
- Моля пътниците да закопчаят предпазните си колани – закопчах колана и пуснах душата си.
Отворих торакса си и душата ми пое глъдка кислород. Дишах.
Когато събираш багажа си не осъзнаваш. Не знаеш къде ще те отведе това пътуване. Знаеш само едно. Че когато то приключи ти ще си с една идея по-богат. На думи, на слънце, на емоции и приятелства. На разкази. И ако пътуванията бяха безплатни, повярвайте ми – никога повече нямаше да видите очите ми.
Когато събираш багажа си не осъзнаваш, че ще пишеш. Знаеш от опит, че лаптопа тежи, а тефтера не. Взимаш го, защото знаеш, че ще имаш какво да кажеш на себе си.
Когато събираш багажа си не осъзнаваш, че ще направиш равносметка, която никога не би направил, ако си у дома на дивана. Разносметка, която е жизнено важна за теб.
Когато събираш багажа си не осъзнаваш... че всъщност събираш себе си. Отново.
НАЗАД
