„Пропуснах раждането на дъщеря ми... защото не бях там. Бях на 13 000 км далеч от нея, когато се е родила. Ако отворя дневника на рождения ѝ ден, ще открия, че точно тогава съм нахвърляла идеи за нов сериал – „Смъртоносно оръжие”, но с жена в главната роля (чудно как ли още не съм го продала). Докато дъщеря ми се е раждала, аз съм пишела сценарий за сериал... най-вероятно. Нямам представа дали е родена сутринта, или следобед. Не знам нищо за майка ѝ или как е протекло раждането, само знам, че по-късно през деня дъщеря ми е оставена в местното сиропиталище в Колката, Индия. Дали майката на дъщеря ми е плакала? Дали е целунала малкото си момиченце, преди да ѝ пожелае щастие в живота?
Нямам никаква представа. 8 месеца по-късно аз и съпругът ми отидохме на летището в Лос Анджелис, където една жена от Агенцията по осиновяванията ни връчи едно малко плачещо момиченце в розова рокличка. Споменах ли, че плачеше неутешимо? „Ето я и дъщеря ви”, каза ми дамата от Агенцията. „Държеше се много добре през първите 18 часа, но през последните 4 стана малко раздразнителна.”
22-часов полет? И аз щях да крещя на нейно място.
„Ето я и дъщеря ви”. Съпругът ми се пошегува, че е все едно ти носят някакъв пакет. По това време хората не пътуваха до Индия, за да вземат децата си. Тогава бебетата бяха изпращани отвъд Океана със служители на Агенцията по осиновяванията. Бебетата бях увивани в одеялца и изпращани на различни летища по целия свят, за да се срещнат с новите си родители.
Не бях там, за да чуя първия плач на дъщеря ми, акушерката не ми я е подала, нямах възможност да усетя как се сгушва в мен след раждането. Не бях видяла как очичките ѝ се отварят за първи път. Не можех да видя реакцията ѝ, когато разпознае гласа ми, който е чувала в продължение на месеци – „Здравей, аз съм твоята майка”, щях да ѝ кажа в онзи миг.
Вместо всичко това, стоях на летището и отчаяно се опитвах да успокоя треперещото 8-месечно дете. Мляко, биберон, играчка – всичко беше напразно. Ние бяхме непознати, семейството, за което тя не е молила.
Не я бях родила и ми липсваше раждането (е, липсва може би не е точната дума). „Боли като при цикъл”, казах на съпруга ми, докато пътувахме към болницата, за да родя първото си дете (жените, които са раждали, могат спокойно да се смеят). 15 часа по-късно (и болки като при цикъл, но умножени по милиард) и възможностите да родя с висок форцепс или цезарово сечение. Избрах цезаровото сечение. Да, болеше. Струваше ли си? Абсолютно. Бих ли го направила пак? Разбира се.
Но така и нямах тази възможност, а прекрасният ни син имаше нужда от братче или сестриче. След безкрайни мъчения в клиниките за безплодие, решихме да се откажем и да приемем възможността за осиновяване. То пък ни предложени други мъчения – документация, посещения от социалните, още документация – беше като втора бременност, но по-различна. Нямах сутрешно гадене (ура!), но пък затова месеците бяха изпълнени с очакване, усложнения и чувството на безсилие. Всеки ден очаквахме новини и един ден получихме писмо. Вътре имаше един-единствен лист. Отгоре беше защипана малката снимка на сладко бебче с отворена уста като буквата О. Информация за нейната майка: Неизвестна. В сиропиталището е била кръстена Субхра. След раждането е тежала само 1,5 кг, била е висока 40,5 см.
Дъщеря ми навлезе в живота ни изненадващо, вероятно така сме навлезли и ние в нейния. Но най-голямата изненада беше, че тя веднага се превърза към големия си брат. Той, естествено, беше нервен, че ще има сестричка. Но тя го обожаваше и искаше да бъде постоянно покрай него, така неговия страх се изпари.
„Но ти сигурно обичаш брат ми повече от мен, защото е бил в корема ти”, казвала ми е тя.
„Не, обичам и двама ви. Ти не си била в корема ми, но си била тук.” И аз сложих ръка на сърцето си. „Аз съм голяма късметлийка, защото имам дете, което съм родила, и дете, което е било в сърцето ми.”
Наистина, пропуснах раждането ѝ, но това беше единственият рожден ден, който пропуснах.
Честит рожден ден, скъпа моя.”
НАЗАД
