Берлин не винаги е лъскав, понякога е просто подрънкващ на китара и оплакващ се от дългия ден. Също като Валеска, съквартирантката ми. И докато се правех, че я слушам, кимайки сърдечно с глава, рисувах малко огледало в тетрадката си. "Какво е това?" – би казал всеки, който го види, тъй като уменията ми не бяха достигнали висотите на Пикасо, но аз знаех какво чертае на белия лист молива ми и това ми беше достатъчно. В огледалото нарисувах две лица и макар да бяха лица само за мен, а за останалите – още неперфектни кръгчета, то аз добре знаех значението им. Винаги съм чувствала в себе си две жени. Може би го дължах на зодия Близнаци, под която съм родена, или на нерешителния ми, колебаещ се за всичко характер. 
Но е факт, че винаги имах две мнения и две любови. 
- Петра, ела бързо, бързо, бързо!
- Чувам те добре и от тук.
- Хайде де, побързай, той ми писа.
- Е?
- Трябва да видиш, моля, моля.
- Само ако спреш да повтаряш една дума по два пъти.
- Моля те!
        След по-малко от двадесет стъпки в новите ми чехли, бях до Валеска, която беше на два метра от мен. Посочи ми компютърния екран и очите й трепереха.
- Какво да отговаря? Помогни ми!
- Нали това искаше? Да се срещнете?
- Не съм го казала.
- Но не си очаквала, че ще водите виртуална връзка цял живот, нали?
        Валеска замълча.
- Нали? От какво се страхуваш?
- Не ми се говори за това. Някой звъни, ще отвориш ли?
- Да, Валеска, а ти му отговори.
       Отворих вратата и там стоеше момче от групата ми, чието име не помнех. Притесних се.
- Здравей, Петра, имаш ли записките от вчера, малко съм болен и не успях да дойда, а ти си наблизо и…
- Да, влез.
- Не, не. Не искам да ви разболявам, ще те изчакам тук.
       Погледът, който стрелнах в огледалото, когато влязох и тръпките, които ме побиха при допира ни, докато му подавах тетрадките, ме накара да се замисля защо все още не знаех името му…
- Заповядай. От тук започва вчерашната лекция. Приготвих ти и чаша чай.
- Благодаря ти, ще се виждаме. 
- Да.
       Момчето, чието име бях забравила, си тръгна, но за няколко минути се превърна от скучен колега в момчето от стая 105. Влязох в стаята си и Валеска ме гледаше лошо.
- Защо му даде чая ми?
- Болен е.
- Аз също.
       Усмихнах се и докато тя оправяше завивките си, хвърлих поглед на съобщенията й, правейки се, че чета вестника. Беше отговорила на тайнствения си приятел, че е заета целия месец. Не и този път, Валеска! 
- В събота ще се видим, ела до стая 203, когато можеш, ще съм вътре целия ден. – Това бяха последните и думи, макар написани от мен. 
 
„Страхът от разбито сърце я държеше студена, но през зимата всеки заслужава клечка кибрит.”

Четвъртата част от поредицата "Едно момиче в Берлин" очаквайте на на 2-ри февруари.

 

Назад НАЗАД