Разхождаме се из квартала. Аз, таткото, около 1.84 см и тя, дъщерята, която няма и метър. От по-високо се вижда повече и по-надалеч, спор няма, но пък от по-ниското може да фокусираш детайлите.
Ходим мълчаливо, всеки вглъбен в мислите си. Аз в моите си „високи”, а тя в нейните си незнайно какви „малки” такива. Стигаме до една оградка до коленете за мен и висок, непристъпен дувар за нея, където спираме по нейно желание. Опитва се да надзърне какво има от другата страна. За мен има само тревичка, някаква си и нищо повече, но няма как да й го обясня на езика на нейната година и половина. Затова я повдигам и я пренасям от другата страна. Отвръща ми с голяма радост и хилеж. Изведнъж се навежда, хваща нещо и докато успея да реагирам, ми го подава. Една малка метална звездичка от нечий пагон, незнайно кога и как попаднала там. После й върнах звездичката, а тя я стисна здраво, като най-голямото съкровище на света.
И тогава разбрах, че да си нависоко, не значи да виждаш истински ценното за теб. То понякога е някъде там долу, мотае се между краката ти и често не можеш да го забележиш точно заради „висотата на положението си”. Растеш в кариерата, достигайки нови и нови висоти, но това, което наистина преследваш, продължава да остава недостижимо, защото може би забравяш накъде си тръгнал и какво всъщност търсиш. И тогава си пожелах поне „новите малки”, като пораснат, да не забравят да хвърлят и по един поглед там долу, в „ниското”, където понякога са най-истинските, най-ценните, най-ярките „звезди”.
Американският физик Стивън Хокинг има една интересна теория, според която човек може да съществува само в постоянно разширяваща се Вселена, каквато е нашата в момента, в която звездите се раздалечават със светлинна скорост от центъра на първоначалния взрив, както и от останалите звезди.
Не разбирам от физика, но си мисля, че поне тук на Земята човек трябва да се опита да внесе някакъв ред в ентропията, наречена живот и да се стреми да е по-близо до себеподобните си или поне до тези, които обича и уважава. Защото обратното на разширяващата се Вселена и бягащите една от други звезди, човек само така може да оцелее – все по-близо един до друг с останалите хора.
Спомням си, че тогава разходката с дъщеря ми продължи дълго. Всеки потънал в мислите си и хванал здраво в ръка своята си звездичка.
Източник: Bgnow
НАЗАД
