Най-трудната част идва едва след като кажеш „Сбогом”.
Преди се ужасявах от тази дума, докато не го видях да излиза през вратата на дома ми. Оттогава нататък знаех, че „Сбогом” не боли.
Докато го гледах как бавно изчезва от погледа ми, се чувствах като вцепенена. Сълзите ми отказваха да потекат. Умът ми беше напълно празен.
Не предполагах, но се оказа, че болката и тъгата идват след това прословуто „Сбогом”.
Боли споменът за споделените моменти. Този за първия път, в който започнахме да си изпращаме съобщения. За начина, по който се усмихвах глуповато, всеки път, в който името му се появеше на екрана на телефона ми. За неудобната тишина по време на първата ни среща. За бавното преминаване на приятелството ни в нещо дълбоко. За всяко негово нежно докосване, което сякаш предизвикваше токов удар в тялото ми. За това, че думите не бяха достатъчни, за да изразим това, което изпитвахме един към друг. За момента, в който и двамата се отдадохме на любовта. За начина, по който заедно се изправяхме пред проблемите и предизвикателствата. За времената, когато бяхме на ръба на раздялата, само за да продължим... хванати за ръце и още по-силни от преди. За това как превехме планове и мечтаехме за общото ни бъдеще.
Болят изразите „Какво се обърка?” и „Какво щеше да бъде, ако...”. Когато преминах през тези спомени, се опитах да потърся частта, в която нашата прекрасна история се обърка. Дали аз не се държах прекалено пресилено, или пък той не беше пропуснал нещо. Дали аз не бях достатъчна, или просто той търсеше много повече, отколкото аз можех да му дам. Какво щеше да бъде, ако се бяхме опитали да си дадем още един шанс? Какво щеше да бъде, ако си бяхме дали малко повече пространство, за да дишаме? Какво щеше да бъде, ако бяхме открили навреме конкретния проблем, който ни раздели? Ами ако още можехме да спасим любовта си?
Свикнах той да не е около мен. Вече не получавах сладки съобщения и телефонни обаждания. Той вече не ми правеше изненади. Събуждах се всеки ден, осъзнавайки, че другата страна на леглото ми е празна. Чувах нашата песен и осъзнавах, че той не е там, за да я пее с мен. Усещах липсата за това, че няма с кого да споря. Чувствах се така самотна на места, където бях свикнала да си създаваме спомени. Тогава осъзнах, че моето съществуване бе пряко свързано с неговото. Съществуване в свят, в който никога няма да можем да бъдем отново заедно.
Това е бъдеще, което ще остане в миналото. Планове, които никога няма да се реализират. Това „Какво щеше да бъде” се превърна в „Било каквото било”.
„Сбогом” не боли! Болката идва след това...
Но кой знае? Един ден, колкото и клиширано да звучи, може би ще намеря доброто в това „Сбогом”...
НАЗАД
