X

Изкуството да не си вгорчаваме живота

от в 15:46 на 06.10.2014 в Всичко за теб | Щастие


Изкуството да не си вгорчаваме живота

Изкуството да не си вгорчаваме живота

• Вече съм на 35 години и нямам приятел. Господи, какъв ужас!
• Жена ми ме напусна. Няма да го понеса!
• Трябва да докажа, че умея да върша работата си добре. Ако ме уволнят, ще бъде ужасно!

Този вид идеи, които са се укрепили здраво в нас, предизвикват преувеличени емоции и преди всичко страх, защото създават един личен свят, изпълнен с ужасяващи заплахи: „Господи, колко е страшно!”. Трябва обаче да се научим, че тези заплахи съществуват единствено в ума ни. Животът в действителност е много по-прост, по-сигурен и радостен.
Съществуват милиони ирационални вярвания, защото човешката фантазия е безгранична и ражда безброй катастрофични идеи. При все това след десетки години на изследвания ги систематизирахме в три групи. Основните ирационални вярвания, които ние, хората, сме си измислили, са следните:

а) Трябва да върша всичко добре или много добре!
б) Хората трябва винаги да се отнасят с мен справедливо и с уважение.
в) Обстоятелствата трябва да бъдат благосклонни към мен.

Тези вярвания са ирационални, защото става дума за детински изисквания, за категорични, упорити и твърде нереалистични „трябва”. Приличат на сръдните на малко дете, което тропа с крака, защото иска майка му да му купи сладкиш от супермаркета: „Искам го, искам го, искам го!”.

Съответстващите им рационални вярвания биха били следните:

а) Бих искал да върша всичко добре, но не е задължително, за да се наслаждавам на деня.
б) Би било страхотно всички да се отнасят добре с мен, но мога да мина и без това.
в) Как бих се радвал обстоятелствата да са благосклонни към мен! Но знам, че невинаги ще е така. Въпреки това мога да бъда щастлив.

Именно в това е разковничето: зрялата личност не изисква, а предпочита.

Съзнава, че животът и другите не съществуват, за да задоволяват въображаеми потребности. Най-важното обаче е, че човек няма нужда от това,
за да бъде щастлив! Когато сме емоционално уязвими, ние предявяваме
безброй изисквания. И когато не се изпълнят, ние се гневим, униваме или ни обхваща мъчително безпокойство, обвиняваме другите, целия свят или – което е по-лошо – самите нас.

Следващата история илюстрира заболяването, което чудесно бихме могли да наречем „нуждаене”:

История за разстроения шофьор

7.45 ч. сутринта. Будилникът иззвъня за трети път и Еусебио най-после отвори очи. Трябваше да става. „По дяволите, вече е късно, по-добре да побързам, иначе ще закъснея за съвещанието!” Еусебио обичаше да си поспива
и често закъсняваше, но същевременно умееше бързо да се приготвя и да закусва, което и направи.
В 8.15 ч. вече пътуваше с колата си към офиса, където щеше да се проведе съвещанието. Щеше да закъснее само десетина минути, но трябваше да побърза. Когато в 8.30 ч. стигна до Гран Виа, попадна в задръстване. 

Десет минути по-късно вече си мислеше: „Колко неприятно! Отново ще закъснея. И за всичко е виновен кметът! Не стига че плащаме огромни данъци, а той не може да въведе ред в града! Движението е отвратително! Само да ми се мерне пред очите, ще му дам да разбере!”...

Еусебио беше възпитан човек, но в определени ситуации можеше мислено да изрече всякакви ругатни и обиди. Тази сутрин наистина нервите му се опнаха. Усети как кръвното му се повишава, стана му горещо и въпреки ранния час
започна да се поти.
По едно време колите тръгнаха и Еусебио натисна силно газта, за да се промъкне в една свободна лента и да се придвижи напред. В същия този момент друг водач направи същата маневра и го изпревари. Още няколко сантиметра, и двете коли щяха да се блъснат! Сърцето на Еусебио се преобърна, той отвори прозореца и извика:
– Гледай къде караш бе, човек!
А другият водач вместо да се извини, му отвърна:
– Върви на майната си, нещастнико! – И като натисна газта, се отдалечи по дясната лента.
Еусебио не вярваше на ушите си. Как можеше да му говори така, като вината беше негова! И си помисли: 

„Какъв грубиян! Докъде ще стигнем така! Светът е станал ужасен, хората вече нямат обноски, нищо не ги интересува. Отвратително. Иска ми се да живея в цивилизована страна като Германия, защото ние, испанците, сме простаци! На типове като този би трябвало да им се даде добър урок”...

При тези мисли кръвното на Еусебио отново се вдигна. А още нямаше девет часа сутринта! Вече се потеше обилно, а в стомаха си усещаше засилваща се остра болка.
В 9.30 ч. пристигна на мястото на съвещанието. Беше закъснял с двайсет минути. Изнервен, Еусебио започна да търси място да паркира, но не намери нито едно свободно. След четвърт час на обикаляне той вече истински се
гневеше. 

Вътрешният му диалог беше нещо от рода на:
„Мразя този град! Толкова данъци плащам, а няма нито едно място за паркиране, нито един скапан паркинг! Ако кметът беше пред мен, щях така да го подредя, че родната му майка нямаше да го познае. Пълен некадърник!”

Парещата болка в стомаха му вече бе непоносима, а отгоре на всичко го заболя главата. Почти можеше да чуе как сърцето му бие като барабан. Беше направо бесен. Най-после намери място в единия край. Беше зона за паркиране с ограничено време, но Еусебио реши да остави колата там. И без това съвещанието щеше да е кратко, а и вече му беше писнало да търси място. Паркира бързо колата и влезе тичешком в сградата, където го чакаха за
съвещанието. Работната среща протече спокойно, но шефът беше
променил дневния ред и съвещанието се удължи. Всички останаха да обядват и на нашия човек храната му се отрази зле. Винаги когато се стресираше, му ставаше лошо на стомаха. 

Той си помисли: „Голям кретен е шефът ми. Променя темите на съвещанието, когато му хрумне, и заради него сега трябва да се тъпча с този боклук”.

Следобед Еусебио, капнал от умора, се сбогува с колегите си. Смяташе да се прибере вкъщи и да си даде заслужена почивка. Беше имал тежък ден, но след малко щеше да седи на дивана си с чаша вино в ръка. Нашият герой обаче
не знаеше, че когато отиде да вземе колата си, вместо нея ще намери триъгълен знак на земята. Паякът я беше вдигнал!
Все едно че го удари гръм. Ругаейки неистово, той взе такси и се отправи към наказателния паркинг. Когато пристигна там, имаше желание да се разплаче.
Накрая си върна колата и се прибра вкъщи. Жена му беше приготвила вечерята и го чакаше.
– Скъпи, защо се прибираш толкова късно? – попита го тя.
– Само да знаеш какъв отвратителен ден имах – отвърна той и й заразказва случилото се. Когато свърши, тя отбеляза:
– Еусебио, за трети път този месец паякът ти вдига колата. Бъди по-внимателен!
Вечерта Еусебио си легна и угаси нощната лампа, за да приключи най-после с този ужасен ден. Два часа по-късно отново я запали: не можеше да заспи. В главата му непрекъснато се въртеше една мисъл: 

„Жена ми е права. За всичко съм виновен аз. Пълен нещастник съм. Кога най-после ще се науча?” Последната му мисъл, преди да заспи, беше: „Колко труден е животът, Господи!”.

Изискванията, които предявяваме към самите нас, към другите и към света изобщо, стоят в основата на емоционалната уязвимост; те са основополагащият камък на невротизма. Нашият разстроен шофьор изискваше
следното:
• Да не съществуват задръствания.
• Хората винаги да са учтиви и възпитани.
• Винаги да има място за паркиране.
• Шефът му да се грижи повече за него, отколкото за фирмата.
• Да няма паяци.
• Кметовете да вършат всичко добре.
• Той самият никога да не допуска грешки.

И понеже светът не оправдаваше очакванията му, той
си повтаряше: „Не мога да го понеса!”.

Когато човек е прекалено взискателен към действителността, наричат го illuso deluso, или с други думи – разочарован мечтател. Невротикът си въобразява, че действителността би трябвало да съществува по определен начин (без задръствания, без данъци, без затруднения за паркиране...), и изпада в гняв (или се натъжава), когато това не е така.

В този смисъл той не е реалист, държи се като егоцентрично дете. Сякаш казва: „Светът трябва да се върти в посоката, която аз определям!”.

 

Текстът, който прочетохте, е откъс от книгата "Изкуството да не си вгорчаваме живота"

Цена 14,95 лв.

Издателство Хермес

„Изкуството да не си вгорчаваме живота“

Авторът Рафаел Сантандреу, опитен психолог и психотерапевт, предлага практичен, ясен и научно доказан метод, чрез който да постигнем психологическа промяна. Когато попадаме в плен на депресията, тревожността и натрапчивите идеи, губим способността да живеем пълноценно. Всички можем да се научим да бъдем по-силни и емоционално уравновесени. За тази цел трябва да работим върху себе си, за да променим начина на мислене, личната си философия, вътрешния диалог.



Теми   книга | психология | самочувствие | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.