X

Изпепеляваща любов

от в 13:50 на 09.03.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Изпепеляваща любов

Изпепеляваща любов

Някога, някога... колкото девет лета...

Изтръпвам... Бавно, ритмично...Истински изтръпвам. Пръстите ми треперят. Пет години отминаха като миг и все още изтръпвам при мисълта за теб, при идеята за теб. Дъждът вали сякаш насила. Едрите капки дъжд се вплитат в косите ми. Попиват в кожата ми. И те са изтръпнали като мен.

Седя по средата на улицата. Мокра, подгизнала, изгубена в превода (и себе си) за пореден път. Прозорците на къщите мигат отчетливо срещу мен. Любопитни хорски лица надничат от там. Гледат ме изпитателно. Чудят се какво правя навън в този порой. Виждам упреците в прозоречните лица. Крия се бе, хора! Какво ме гледате? Изтръпнало се крия! Сълзите си крия! От вас! Смесвам ги с капките дъжд и лъжа... Лъжа себе си и вас, че не плача. Не плача от болка. Болката не предизвиква сълзи в очите ми. Болката предизвиква наслада в душата ми, наслада, че съм оцеляла и този път.

Плача от радост.

Срещнах те отдавна. В едно кафе с име на музикален инструмент. Сблъсък на две вселени. Моята - малка, необременена, току-що излюпила се. Твоята - гигантска, необятна и хипнотизираща. Сблъскахме се и ти... победи над мен. Размаза ме. Обзе умът и душата ми. И само тялото ми остана непокътнато (то сякаш не бе важно). Срина ме на пух и прах и аз за отмъщение те обикнах... още тогава. И после започна да ме градиш, бавно, методично ден след ден. И накрая, когато времето се изпари между нас, се влюби в това, което бе сътворил.

Не, не се мисли за господ. Защото докато ме градеше, аз те ограбих. Откраднах част от теб и я скрих дълбоко в себе си. И моята разбита малка вселена започна да расте не с дни, а с часове. Запулсира, заживя и ти станах спътник. Или ти на мен? Вече няма значение. Ще е банално ли ако те нарека слънце? Банално ли е, когато ме наричаш "твоята луна"? Банално ли е, че нося дяволско цвете на гърба си? Не съм вярваща и ти го знаеш...

Започна да вали. Дъждът ме вика, зове ме. Плача! Стрелкам с поглед мокрия прозорец. Излизам боса, полугола. С едно цвете на гърба си и цялата вселена в душата си. Трия дъждовните сълзи. Плача от обич, плача. Ти ме направи това, което съм. Ти ме срина, изпепели ме и после с много любов и музика ме нарисува. Не по твой образ и не по твое подобие. Показа ми силата да обичаш, научи ме на мъдростта да прощаваш, обрисува ми цялото бъдеще в твоите шепи.

Дъждът спря. Сякаш от нищото. Шляпам боса в калта и си мисля... Какво щеше да се случи, ако не те бях срещнала? Щях ли да имам вселена в душата си и огън в очите си?

Може би не. Усмихвам се, защото знам. Само изпепелените чувства създават жарава, която да тлее вечно. И само от сблъсъка между две вселени се ражда галактика.



Теми   история | любов

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.