Струваше ми се, че всичко беше вчера, а не преди няколко месеца. Все още помнех всичко, всеки миг, прекаран с теб. Всяка усмивка. Аромата ти. Всеки жест.
Не можех да се усмихвам. Нямаше за какво да мечтая. Понякога се чудех жива ли съм изобщо. Дните се сливаха в едно. Седях в самота. Слушах отново и отново твоите песни. Нашите песни. Плачех, докато остана без сили. И без сълзи.
Губех представа за времето. И себе си.
Бях те обичала толкова много, обичах те толкова много, че след раздялата ни не ми остана нищо. Връщах се в мислите си към теб. Към местата, които бяхме посетили. Към спомените, които се бяха родили там.
Всичко ми напомняше за теб. Всеки филм, всяка песен, всяко място, на което отивах, всичко... И всички...
Всеки ден се взирах в телефона си. Чаках да ме потърсиш. Но той мълчеше. Като сърцето ми.
Усещах, че си тръгваш от мен, но не успях да те спра. Опитах. Борих се. Исках отново да ме обичаш. Отново да ме искаш. Но знаех, че не се получаваше. Знаех, че финалът наближаваше. И когато се случи, се оказа, че не съм подготвена. Никога не си подготвен да изгубиш любовта.
Отказах да приема, че това е краят. Продължавах да набирам телефона ти. Не отговаряше. Пишех ти смс-и. И те останаха без отговор. Опитах се да те срещна „случайно” на познати места. Избягваше ме.
Мислех си, че ако се боря, ако те искам достатъчно силно, ще се върнеш при мен. Че пак ще сме заедно. Но грешах. Не можеш да накараш някой да те иска. Каквото и да правиш. Колкото и да чакаш. Дори да се молиш. Когато едно сърце се затвори за любовта, повече не се отваря.
Болеше ме, защото вярвах, че ти си Любовта на живота ми. Мъжът, с когото щяхме да сме заедно завинаги. Бях си представяла бъдещето ни, децата ни... Бях си представяла теб... до себе си...
Чувствах се празна. Нямаше ги мечтите ми. Нямаше го животът ми. Имаше само една огромна липса. Една огромна празнота. И болка.
И тогава разбрах – трябваше да се изправя лице в лице с болката. Трябваше да я приема, да я изживея. Да усетя как ме разкъсва. За да й позволя да отмине. И след това да събера откъснатите си парчета и да започна да градя отново живота си.
Трябваше да си припомня, че всяко нещо се случваше с причина. И че това беше просто спирка по пътя ми. Реших да се доверя на съдбата. Реших да оставя нещата да се случат. Реших да се откажа от опита да поправя непоправимото. Може би то нямаше нужда да бъде поправено. Може би имаше нужда да бъде забравено. За да освободя съзнанието си за новото, което щеше да дойде. За да можех да го видя, да го оценя. За да можех да започна отново да живея.
Реших да насоча вниманието си към себе си. Реших отново да опозная себе си... Да започна да се грижа за себе си. Да чувам себе си. Да си припомня какво ми харесва. Да си припомня какво ме успокоява. Да си припомня какво ме зарежда...
И ето ме днес тук. Дишам. Смея се. Мечтая. Себе си съм.
И съм щастлива.
Защото вярвам. В това, което ме очаква утре.
Автор: Меги Риксън
НАЗАД
