Някой беше казал, че човек е едновременно най-добрият си приятел и най-големият си враг. Напоследък често си мисля дали това наистина е така. За първото съм скептична. Да бъдеш най-добрият си приятел, значи да се обичаш и приемаш такъв, какъвто си. Да не се осъждаш за минали грешки. Да не се подценяваш. Да не си слагаш етикети. Виж, за второто съм напълно съгласна. Никой не е толкова строг към нас, колкото сме ние към самите себе си. Никой не насочва укорително пръст в лицето ни така, както го правим ние. Никой не ни нарича с имената, с които наричаме себе си...
В този ред на мисли искам да споделя написаното от Бианка Спарачино – едно момиче, което като мен, като всички нас, си задава въпроса защо не преставаме да се саботираме..., защо НЕ осъзнаваме, че се саботираме. Вижте до какви изводи стига тя. Вярвам, че думите й ще ви помогнат да си отворите очите. Така, както ми помогнаха на мен...
„Животът не е праволинеен. Животът не е „по калъп”.
Окей е, ако не завършиш училището, ако си намериш работа, с която да се издържаш, ако създадеш семейство, ако намериш комфорта и му се насладиш. Окей, ако още не си се оженил, ако все още не знаеш какво е призванието ти, ако продължаваш да търсиш себе си.
Имаш пълното право да спираш, да правиш завои, да търсиш пътя си. Имаш свободата да го правиш, но... често забравяш за това. Сам се отказваш от нея. Всички го правим.
След училище се записваме в университета, защото всички правят така. Започваме работа, с която да изкарваме пари, защото всички правят така. Женим се, защото всички правят така. Отмятаме задачите в списъка си, но вътрешно не изпитваме удовлетворение. Потиснати сме. Стресирани. Депресирани. И проваляме живота си.
Проваляме живота си, като избираме грешния човек.
Бързаме да имаме „сериозна връзка”. Бързаме да създадем „семейство”. Бързаме да бъдем „нечия половинка”, преди да бъдем целите себе си. Повярвайте ми, любов, която е резултат от удобството, от желание да заспиваш до някого, от нуждата да получаваш внимание (а не страст), не е любов, която ще те накара в 6 сутринта да отвориш очи, изпълнен с нетърпение да прегърнеш деня. Не е любов, която ще те мотивира да живееш вдъхновено. Търси тази любов, която те кара да бъдеш по-добър човек. Тази любов, която те кара да надскачаш границите си. Която разширява кръгозора ти.
„Но аз не искам да съм сам!”, ще кажеш. Бъди сам. Яж сам, излизай сам, спи сам. Докато правиш това, ще научиш много за себе си. Ще израснеш, ще разбереш какво те вдъхновява, ще се родят мечтите ти, нещата, в които вярваш...
И когато срещнеш човек, който кара сърцето ти да танцува, ще бъдеш сигурен в чувствата си, защото ще си сигурен в себе си. Ще бъдеш сигурен в любовта ви. Изчакай я. Не избързвай. Не я пропускай. А ако вече си я намерил, не я оставяй да си тръгне. Не я оставяй да умре. Бори се за нея. Вярвай в нея. Защото това е най-хубавото чувство на света.
Проваляме живота си, като позволяваме на миналото да го контролира.
Нормално е да са ти се случили разни неща. Да си минал през разочарования, несподелена любов, объркване, грешки. Да си имал дни, в които ти се е струвало, че нищо няма смисъл, че всичко върви надолу. Но не можеш да позволяваш на това да те определя. Това са просто моменти. Думи. Случки. Това не си ти. Ако позволяваш на всяко негативно събитие в живота ти да виждаш себе си през призмата на негативизма, така ще виждаш и целия свят около себе си.
Ще пропускаш възможности, защото ще си казваш, че не си достатъчно способен, за да се справиш. Ще стоиш във връзки, които не са за теб, защото ще си убеден, че не заслужаваш нищо по-добро. Ще се въртиш в затворен кръг.
Като се осъждаш за миналото, всъщност ще се осъждаш предварително и за бъдещето. Няма да си даваш шанс.
Проваляме живота си, като се сравняваме с другите.
Това колко лайка има снимката ти във фейсбук не показва истинската ти стойност. Това колко пари имаш в банката не се отразява на твоята чувствителност, интелигентност, на твоята способност да се радваш на живота.
Хората, които имат два пъти повече от теб, не са два пъти по-щастливи.
Подвеждаме се по това какво харесват останалите, с кого се сравняват, на кого се оприличават. И проваляме живота си. Проваляме себе си. Изпитваме необходимост да сме важни и без да се усетим, подменяме принципите си. Подменяме себе си.
Проваляме живота си, като се опитваме да бъдем безчувствени.
Страхуваме се да не кажем твърде много, да не изпитаме твърде дълбоки емоции, да не позволим на хората да ни опознаят твърде добре. Страхуваме се да покажем твърде голяма съпричастност. Забравяме, че да си загрижен за другите не значи да си луд. Истина е, че ако покажеш на някого колко е специален за теб, това ще те направи уязвим. Няма нужда да го отричаме. Но това не е нещо, от което не трябва да се срамуваме. Или да се пазим.
Има някаква особена магия в моментите, в които разсъбличаш душата си и позволяваш на другия да те види целия. Да види любовта ти.
Кажи на любимия си, че не искаш да живееш без него. Кажи на родителите си, че ги обичаш. Кажи на приятеля си, че му благодариш, че е до теб. Давай израз на чувствата си. Отново и отново. Всеки ден. Отвори се, не се крий зад стени, не се опитвай да превърнеш сърцето си в камък. Бъди смел.
Проваляме живота си, като се примиряваме.
В края на деня трябва да се усещаме щастливи за това, че сме живи.
Когато се примиряваме с по-малко от това, което наистина искаме, не позволяваме на потенциала вътре в нас да се развие.
Може би следващият Пикасо в момента стои пред монитора на своя компютър, пишейки фактура за изработката на визитки, защото по този начин си плаща сметките, защото тази работа му е удобна, защото се е примирил с нея. Не позволявайте това да се случи и с вас. Не проваляйте живота си по този начин. Животът и работата, животът и любовта не са отделни едно от друго. Те са свързани.
Трябва да имаме смелостта на търсим работата, за която мечтаем, за да имаме смелостта да търсим и любовта, за която мечтаем. Само така ще можем да изживеем живота, за който мечтаем."
Разтърсващо, нали? И вдъхновяващо...
НАЗАД
