Всяка жена е различна, някои не искат деца, на други им е достатъчно едно, а трети си мечтаят са огромно семейство. За някои най-щастливи са били моментите, когато децата им са били малки сладури, а за други – това е най-кошмарният период в майчинството. Хана Майeр, която е майка на три деца, разказва за момента, в който е осъзнала, че не иска повече деца, че това не е краят на младостта ѝ и че иска пълноценно да се наслаждава на моменти с тези, които вече има:
„Миналата седмица на гости дойдоха зълва ми и нейният съпруг, заедно с тяхното първо новородено. Закъсняха с час и половина именно заради бебето. Споменавам го само защото е важна подробност за историята ми.
„Липсват ли ти тези моменти?”, попита ме съпругът ѝ, докато обърна изморените си, натежали за сън очи към 3-седмичното бебе, което бях взела на ръце. Не мога да ви кажа дали тогава беше саркастичен, или искаше да го успокоя, че след време става по-лесно. Каквито и да са били намерения му, вероятно трябваше да помисля повече от секунда и половина, преди да отговоря: „Боже господи, не! Не можеш да ми платиш достатъчно много, за да се разправям отново с всички тези простотии.” Аз се засмях, бебето повърна върху ризата ми и всички седнахме да вечеряме.
Отговорът ми на този въпрос невинаги е бил толкова категоричен. Когато бях бременна с третото ми дете, съпругът ми беше решил да ме убеди да ми вържат тръбите след раждането. Бяхме планирали цезарово сечение и аргументът му беше: „Нали ще ти правят операция така или иначе?”
Истината е, че тогава на 99,9% бях сигурна, че не искам повече деца, но все пак 0,1% от мен беше упорита кучка. За нея връзването на тръбите и категоричното решение да нямам повече деца беше все едно да тръшна вратата към младостта. Дипломиране, после работа, после брак, после деца и накрая старост. Тогава си мислех, че след като приключиш с децата единственото, което ти остава, е да чакаш да остарееш. Не бях готова за това.
Но една седмица след раждането, възможността да остана вечно млада изгуби своя блясък. Тогава осъзнах, че да имаш няколко деца не забавя стареенето, напротив – забързва го. Физически и психически бях на края на силите си, докато се опитвах да се справя с едно новородено и две малки деца. Бях на 35 г., а се чувствах на 116.
Помня, че сложих снимката ѝ от изписването до тези на сестрите ѝ и се почувствах завършена. Чух тъничък глас в главата ми, който нашепваше: „Така изглежда семейство ми. Това е. Приключих.” Умът ми тогава се зае да изучава друга идея – възможността най-накрая да продължа напред. Чувството, което изпитах тогава, беше съвсем ново за мен. Съвсем близко до чувството на облекчение. С всяко бебе преди това се връщах на стартова линия и за първи път се почувствах така, сякаш мога да „стартирам”. И точно тогава разбрах, че сме приключили с децата. Без въпроси, без угризения.
„Вече можеш да си запишеш час за вазектомия”, казах на съпруга си на следващата сутрин. „Вече съм съгласна.”
Той издаде звук на досада, нещо средно между въздишка и предсмъртно хъркане. „Докторът вече беше на точното място. Точно там, на сантиметри”, мърмореше си той през зъби, докато стискаше силно ножа за мазане, поглеждайки с тъга към топките си.
Най-малкото ни дете е вече на 4 г. и трябва да ви кажа, че нито веднъж не съм съжалявала за избора си. В деня, в който продадох помпата си кърма, искрено ликувах. Вместо да даваме цяло състояние за памперси и мляко, ходим на ваканции. Вече не закъсняваме с час и половина. Всеки член от семейството ни сам се бърше, след като е бил до тоалетната. А възможността да спя... ах, невероятно е!
Когато роднините ми си тръгваха онази вечер, на вратата съпругът на зълва ми отново ме попита: „С второто дете става ли по-лесно?”
Изразът на лицето ми сигурно му е подсказал, че няма да чуе отговора, който се надява да му дам. Но преди да кажа каквото и да било, той ме прекъсна и ми каза: „Нали знаеш, винаги можеш да ни излъжеш.”
Той беше прав. Осъзнах, че ако не изтрия ужасът от лицето си, докато си спомням за онези моменти, той може да се уплаши и един ден, когато е отишъл да купи мляко, може повече да не се върне.
Но тогава си спомних какво ги чака в следващата една година. Безсънни нощи. Непрестанна смяна на памперси. Неумолим рев. Ако, което е полепнало дори по гърба на бебето им. Два часа приготовления, за да излезеш. И когато най-накрая си мислиш, че можеш да си отдъхнеш, следващото ти дете е родено и трябва да се занимаваш с всичко отначало, но с добавка – едно 2-годишно зверче. Осъзнах, че му дължа жестоката истина, в която все пак се таи малко надежда:
„После става по-добре”, казах му аз, потупвайки го съчувствено по рамото. „Но първо става много по-зле.”
Хана Майер
НАЗАД
