Как се справих с паническите атаки?

Чувствате се така, сякаш сърцето ви ще се пръсне, а животът ви всеки момент ще свърши. Панческите атаки са внезапни периоди на интензивна тревожност, физиологична възбуда и напрежение, страх, стомашни спазми, сърцебиене, учестено дишане и емоционален дискомфорт. Появата на тези симптоми обикновено е внезапна и неочаквана.

Ина е на 34 години. И ето, че от 3 години насам, тя се е освободила напълно от тези мъчителни пристъпи на паника. Но преди да постигне този покой, тя е отделила много време и средства за лечение, което така и те ѝ е помогнало. Стигнала е до там, че изгубила всякаква надежда, че ще се пребори с това. Наложило се да търси алтернативни начини за справяне със ситуацията.

Изгубих съня си. Лежах в тъмната стая вечер след вечер, премислях всяка дума, която сме си казали, всяко действие, всяка реакция. Опитвах се да разбера, какво се обърка, къде сгрешихме, кой е виновен? Понякога успявах да се унеса и да поспя за малко, но се събуждах рязко, защото започвах да чувствам, че се задушавам, имах силно сърцебиене, все едно съм сънувала кошмар, който вече дори не помня. Изпадах в депресия, обземаха ме мисли, че не мога да се справя нито с живота си, нито с чувствата си. Исках само да се мушна в някой тъмен ъгъл и да се скрия от страховете си. Започнах да получавам панически атаки. Обземаха ме внезапно и продължаваха от няколко минути до половин час. Трудно ми е да опиша чувствата, които ме завладяваха в тези моменти. Това беше смес от ужас, паника, тревога, а също така усещане за безизходност, пълна загуба на надежда, че всичко ще се оправи.

Имах чувството, че не мога да се противопоставя на нещо много страшно, нещо, което е значително по-голямо и по-силно от мен.

Симптомите най-често възникваха, когато си бях сама вкъщи. Тревогата стремително нарастваше, дланите и ходилата ми започваха да се потят, гадеше ми се. Търсех спасение, но не виждах изход, буквално се свивах на топка от страх и отчаяние. Гаденето беше моето спасение. След като повърнех ми ставаше леко, все едно съм изхвърлила всичко лошо от себе си. Но с това започна да изчезва апетита ми, не можех да сложа нито залък в устата си и тогава започвах да си мисля за това, колко е опасно, как мога да умра от недохранване. Започвах да се тъпча насила, от където следваше пак същия сценарий: ядене, гадене, паника. Най-тежко ми беше сутрин: не исках да живея, нямаше причина да го правя, не исках да ставам, нито да закусвам. Това беше безкрайна агония!

Ставаше нещо много страшно с мен и аз не можех да се справя сама. Трябваше да пия успокоителните в продължение на 3-6 месеца. Перспективата да стана зависима от хапчетата ме плашеше още повече, но нямах друг избор – вече бях стигнала дъното.

Много бързо след това се почувствах добре. Разбира се, тревогата периодично напомняше за себе си, но поне започнах да се храня нормално и постепенно поех юздите на живота си отново. Но мисълта, че ставам зависима от таблетките, не ми даваше покой, затова започнах да търся други видове лечение. Изчетох огромно количество научна литература по въпроса, ходех на консултации при невролог, психотерапевт, психиатър. Осъзнах, че болестта не е дошла внезапно и началото ѝ не беше свързано с раздялата с приятеля ми – тя беше черешката на тортата.

Растях като добро и послушно момиче, винаги правех това, което останалите са искали или очаквали от мен, без дори да разбирам смисъла на голяма част от нещата, които искаха от мен. Живеех в измислен свят – прекрасен и светъл. Но след време живота в такъв въображаем свят стана невъзможен. Скандалите с любимия, неразбирането от страна на родителите, проблемите на работа – всичко това го възприемах като нещо чуждо, все едно не се случваше на мен. Колкото и да се стараех да съм добра и да угодя на всички, постоянно ме застигаше вълна от негативизъм. Изплаших се от реалността, не знаех как да живея в такъв свят. Едновременно с това се страхувах да отстъпя, не можех да сваля летвата на изискванията си към другите и мен самата, започнах да се боря за това, в което вярвах, исках да докажа на всички, че мога да се справя, с което губех последните останали ми сили, изпадайки бавно в бездната на отчаянието.

Вече знаех причините за състоянието си, но все така не знаех, какво да правя по-нататък. В търсене на решение, започнах консултации при специалисти в тази област. Накрая се научих да овладявам емоциите си. Когато забележех, че някоя ситуация предизвиква негативни чувства (обида, тъга, страх), си задавах въпрос, какво ги причинява. Отговаряйки си, започвах да търся начин за достигане на комфортно състояние и вече след достигането му, започвах да разнищвам причините за негативните емоции.

Светът ми започна да се променя, промени се и моят живот. За да се избавя от пристъпите на паника ми трябваше около година и половина, а още около две и половина години разнищвах всички детски обиди и неприятни случки, довели ме до онова състояние.

Осъзнах, че преди не съм решавала проблемите си, а съм преглъщала всичко, таях дълбоко в себе си гняв, обида, раздразнение и досада.

В старанието си да бъда позитивен и добър човек за всички около себе си, аз не живеех пълноценно живота си, не се справях с проблемите, а бягах от тях.

Днес отношението ми към хората и мен самата се е променило драстично. Пораснах. Старая се да отделям повече време на работата си, често излизам с приятели, ходя на екскурзии, спортувам много, посещавам различни курсове. Понякога ми е много трудно, но това, с което се занимавам ми помага да се разсея от мрачните мисли, позволява ми да се движа напред. Вече забравих за страховете си, живея пълноценно. В това няма никакво чудо, а само усилена работа над себе си и смелостта да погледнеш вътре в себе си, да потърсиш и да изясниш страховете си, причините за тях и упоритост да се пребориш с всичко това.”

НАЗАД