С празни кашони, прилежно напълнени с всички спомени, които са свързвали двама души през годините.
С прибраните картички от всички рожденни, именни дни, годишнини...
С подредените старателно подаръци от всички празници и онези, подарените без повод, когато просто си искал да я зарадваш. Изненади, които с годините все повече намаляваха и намаляваха...
Най-отгоре слагаш и любимата ѝ плюшена играчка, която я пазеше, докато теб те нямаше и пижамата ѝ, която не успя да изхвърлиш. Нямаше смелост, защото си спомняш колко пъти ти е правила закуска с нея или се е хвърляла в обятията ти на входната врата, в изблик на радост, че си се прибрал у дома.
Как завършва любовта ли?
С много боклук...
С изхвърлената четка за зъби, до огледалото е само една - твоята.
С изхвърлените любовни магнитчета, които заедно слагахте на хладилника.
С нейните любими чехли в боклука. Ти ѝ ги подари, за да не ѝ замръзват краката.
С остатъка от парфюма ѝ, с който, преди да се озове в кофата, напръска тениската ѝ, която обожаваше, а после я скъса от яд и изхвърли и нея.
С чашата, от която обичаше да пие кафето си.
С подаръците от роднини, които бяха за вас.
С всички неща, които ти е подарила и ти бяха любими, но и те отиват в боклука. И тях трябва да изхвърлиш, защото иначе от присъствието им боли повече.
Как завършва любовта ли?
С многото изтрити снимки...
От компютъра... От телефона ти... От социалните мрежи... (но с една единствена нейна снимка, която запази - любимата ти, на която сякаш те гледа с прекрасните си големи очи, които винаги ще помниш).
С пълен пепелник и много празни бутилки на фона на тъжна любовна музика.
С многото роднински въпроси и приятелски думи - "Но защо? Вие бяхте прекрасна двойка."
Бяхме! Точка.
С многото безсънни нощи с вкус на сълзи.
С непрестанното сърцебиене, сякаш за да ти докаже, че проклетото сърце е все още там - оцеляло след този душевен катаклизъм.
С безумните мисли, които като рояци орли идват, за да разкъсат душата ти и си отиват с нея.
Как завършва любовта ли?
Глупаво. Както и започва.
Не си даваме сметка в кой точно се влюбваме. Просто се влюбваме... Без да познаваме истинската същност на човека. Откриваме се пред него. Допускаме го в света си.
И в един незнаен миг, ако имаме "късмета", след години този човек проявява истинската си същност и разрушава света ни. И просто ние или той осъзнаваме, че не сме един за друг. След цялото това време, спомени, моменти ... Всичко рухва като къща от карти. Глупаво, нали?
Ето за това любовта завършва често не добре обмислено, защото започва не добре обмислено. И после си събираме сърцето, понякога цял живот. Някои завинаги затварят достъпа до него и се обричат на безлюбовие...
Внимавай... Внимавай! Стъпвай на пръсти в чуждия живот, че и най-лекото докосване оставя следи.
Как завършва любовта ли?
В оглушителна тишина. В обещанията пред себе си, как не искаш да се влюбваш вече, как няма да допуснеш повече друг човек. Но допускаш... Защото цел е любовта, не човека. Защото кой би искал да живее без да обича и да бъде обичан?!
Как завършва любовта ли?
С много уроци, поуки, равносметки, обвинения към себе си и към другия. С мълчание. С "трябваше"... "можеше"... "щеше"... "ако бях" ... "ако имах още един шанс" ... Но друг шанс няма.
Човекът в твоя живот ти е бил урок. Раздялата означава, че сте си предали уроците един на друг. Научили сте ги. И всеки следващ човек... И всяка следваща раздяла е знак, че все още учите. Докато не се усъвършенствате до толкова в любовта, че да се научите да обичате безусловно. БезУсловно...
Тогава ви се изпраща човек, толкова близък до вас. Тогава любовта, която давате и получавате, е свобода... Лека като перце. Вдишате Любов и издишате двойно повече. Без очаквания... Без изисквания... Без окови... Лека... Чиста... и Нежна...
Aвтор: Николета Иванова
НАЗАД
