Моя приятелка отиде на коктейл в Ню Йорк преди няколко седмици. Там се запознала със срамежлива, добре облечена жена, която носила копринен шал около врата си. Приятелката ми й казала колко много харесва шала й, а жената тихо отвърнала: "Аз просто го нося, докато мога да си позволя да изгладя врата си."
Тя й споделила и че е много притеснена заради бръчките, които са се появили по врата й в този етап на живота. Толкова засрамена от тях, че чак решила да ги прикрива, докато успее да натрупа няколко десетки хиляди долара. Точно толкова, колкото биха й били необходими за скъпо струваща интервенция за изглаждане кожата на врата.
Когато моята приятелка ми разказа тази история, помислих, че е изолиран случай, екстремен пример за това какво се случва с жените в нашата култура, където
красотата е актив, докато я притежаваш, и пасив, когато я изгубиш
Но след няколко дни, ходейки пеша по главната улица на Санта Барбара, един млад мъж ме издърпа в ярко осветен магазин, покани ме да седна на бял кожен стол и започна прилагането на продукти върху половината от лицето ми. Когато приключи, той ми подаде едно огледало и ме помоли да сравня двете страни на лицето си. От страната, върху която беше поставил споменатите продукти, кожата ми се беше повлияла, но дотолкова, доколкото фините линии под очите ми бяха малко по-незабележими, отколкото върху другата част. Заради тази "невероятна разлика", той ме прикани да си купя линия от продукти с грижа за кожата. Четири малки шишенца, за които ми предложи цена от близо $ 700. За три месеца, включително и с доставките. Аз, разбира се, набързо си направих сметката, че това щеше да ми струва около три хиляди долара на година, а ефектът всъщност щеше да направи няколкото фини линии покрай очите ми просто по-малко забележими.
Казах му, че засега няма да се възползвам от предложението му.
Няколко дни по-късно имах безплатен ваучер за процедура за лице. Когато козметичката завърши с парната баня и ексфолирането на лицето ми, тя ми предложи 9 стъпки за дневна грижа, които бяха съобразени специално за моята "безжизнена" кожа. Ефектът им според нея щеше да премахне "признаците на стареене" от моето 35-годишно лице. Отново общата сума за цялото това удоволствие достигна колосални размери. А аз отново не бях готова да заплатя толкова много пари и едновременно с това да прекарвам толкова много време дневно в грижа за кожата си.
Не се опитвам да изглеждам по-възрастна, отколкото съм. Та мога ли да нанасям слънцезащитни и хидратиращи кремове и мазила всеки ден. Аз ям добре и се опитвам да спя възможно най-много. Не ходя на солариум, не пуша
не правя каквито и да е други неща, които биха накарали бръчките ми да се появят, преди да им е дошло времето
Но въпреки всичко това, аз не съм готова да влагам милиони долари за кожата си, за продукти или козметични интервенции и процедури, за да прикрия признаците на стареене. Особено що се отнася до фините линии, които са се появили и ще продължат да се появяват с течение на времето, които всъщност са нещо като подарък за мен. Защо ли?
Бях диагностицирана с рак на млечната жлеза, когато бях на 27 г. Ако тогава докторът, който ми беше поставил диагнозата, ми беше казал, че ще живея достатъчно дълго, за да получа точно тези бръчици около очите и устните ми,
появили се на лицето ми след хилядите усмивки през целия ми живот, щях да заплача с облекчение.
Познавам много млади жени, които починаха вследствие на тази коварна болест. Една от приятелките ми почина на 39, друга на 36. А много други си отиват, далеч преди да са навършили тези години. Те биха дали всичко, което имат, в името на това да доживеят своите 50 или 60 години и да могат да получите всички тези линии, бръчки и слънчеви петна, които идват при всички нас като последица от възрастта ни.
Остаряването не е нещо, от което трябва да се срамуваме - напротив, това е нещо което трябва да празнуваме. Защото животът е привилегия, а времето е най-безценния подарък. Нима ние трябва да се срамуваме от годините си? Едно дърво би ли се смутило от това колко пръстени има по дънера си? Вместо премахване на мимическите линии, какво ще стане ако ние се научим да ги отбелязваме?
Какво ще стане, ако започнем да ги празнуваме?
Не знам още колко време имам. Но ако Бог е милостив, надявам се да живея достатъчно дълго, за да дочакам своята старост. Надявам се да имам толкова много радост в живота си, че точно тези бръчици да красят очите и усмивката ми. И не на последно място, се надявам, когато другите ме виждат, те да не си мислят: "Тази жена трябва да отиде в скривалище, докато не успее да си позволи лифтинг на врата".
Надявам се, че поглеждайки ме, ще виждат една жена, която живее. Една жена, която е живяла щастливо, с удоволствие и гордост.
Източник: Сара Дебардж/ HuffingtonPost
НАЗАД
