Йолина е щастлива майка на две деца, която от години живее в Швейцария и всеки ден се изненадва от разликите, които открива между родината си и държавата, в която е избрала да растат децата й. Казва, че избягва директните сравнения, защото й е много по-занимателно да открива "големите разлики между двете страни в ежедневни неща, които не винаги се забелязват, ако си турист". Една от последните статии в блога на Йолина предизвика нашето внимание и вярваме, че и за вас ще бъде интересна. Без претенция за изчерпателност, просто споделени наблюдения какво се случва в предучилищната в Швейцария. Повече за размислите и живота на авторката можете да откриете в блога й: www.yolinashelvetia.com/
Общата информация, която очаквах да получим под формата на учителска реч, ни беше напечатана на два листа А4, черно на бяло. Децата да си носят пантофи, престилка за часовете по рисуване, кога ще идва логопед и т.н.:
“Веднъж месечно – разходка в гората без значение от климатичната обстановка.”
Хм !?
- Да, това е леко изнервящо – потвърди моята съседка Естер – наистина ходят в дъжд и сняг, и буря. За да видят как е. Все си казвам, че е в моя полза, че нуждата от това приключение е удовлетворена и децата поне не изискват аз да ги водя.
“Сътрудничество на предучилищната с възрастни граждани”
Част от проекта на Pro Senectute, организация за подпомагане да възрастни граждани. Г-жа Еди Коя си е винаги в предучилищната в понеделник сутрин, за да помага на учителката. Не пишеше с какво точно, но всеки, който е имал баба, знае за какъв потенциал става дума.
“Сътрудничество на предучилищната с Цивилната служба”
Военната служба е задължителна, но може да се отбива не само в армията. Г-н Еди Кой си, който има педагогическо образование, ще помага в предучилищната всеки петък.
Швейцарците умеят да намират смислена работа на всеки и не държат служители, без да има абсолютна нужда от тях. В предучилищната няма директор, няма чистачи, техник, секретарка. Разбира се, директор има някъде в някаква дирекция, чистачите със сигурност чистят, когато децата не са там, а ако нещо се счупи викат помощ. Но тези хора не висят ежедневно на главата на Г-жа Учителката да я контролират и да й се моткат без причина. Г-жа Учителката преподава по съгласуван план, но има свобода да организира процеса както смята за най-добре, което си е сериозна отговорност, носена от нея с достойнство.
Освен списъка получихме и плоска, кръгла, картонена кутия като за топено сирене, с червен кръст на капака – за лейкопласт, предположих, или ако детето взема медикамент по час? Грешах! Кутията беше аптечка при домъчняване; за снимка или предмет от къщи, така че ако на детето му стане тъжно за дома, да има под ръка нещо успокоително.
- Moment, moment! – прекъсна ме моя приятел Щефан, докато размахвах възторжено кутията под носа му – когато аз ходех на предучилищна, нямаше никави такива сантименти. И когато онези гадни деца ме бутнаха в дълбоката локва, само ме пратиха да се преоблека! Бях мокър и унизен.
Напомних му, че е ходил на предучилищна в Швейцария преди 32 години и че за мен кутията е символ на една прогресираща система, която сега вече взема под внимание емоциите на децата; и че много съжалявам за случая с локвата, those fucking mean kids.
(Това ми се случва често – ако призная одобрението си от нещо в страната веднага ме прекъсват и ми напомнят, че едно време съвсем не е било така. Да не би да допусна, че е въпрос на късмет, не-не-не, много сериозен труд са му хвърлили, проваляли са се няколко пъти, но накрая са му хванали цаката.
Затова и не тъжат по миналото. Всеки път когато предизвиквам баба Маргарет с въпроса кажи сега, все пак, едно време не беше ли по-добре, тя отвръща шокирана: “Jesus Gott, скъпа, ни най-малко!”)
Имаше и книжка от пътната полиция, десетина страници, на всяка от която има снимка и по едно изречение как да научим децата да пресичат улицата: “най-краткия път не е непремено най-безопасния”, “погледни наляво” … и най-важното накрая: “Децата гледат родителите си. Бъдете добър пример”. Съветите са на десет езика – официалните четири за странта, плюс английски, испански, португалски, турски, сръбски и нещо което ми прилича на албански, взели са предвид основните имигрантски групи.
Първото занятие в предучилищната е практическо упражнение по пресичане на улицата водено от истински полицай. Да покажеш на куп четири годишни униформен служител – пожарникар, пилот, машинист – е все едно U2 да свирят на живо на служебния ви коледен купон. Макс ще е във възторг, и без това само багери и камиони го занимават. Виждала съм обучението из улиците. Децата са с увесени жълти рефлектиращи знаци на вратовете и полицаят ги пуска едно по едно да пресичат сами, докато останалите чакат навътре на тротоара като малки пингвини.
За всичко е помислено. Ако г-жа Учителката има писмо до родителите, то ще бъде в пластмасов цилиндър, който децата непремено трябва да върнат на другия ден. Естествено, че ако дадат просто лист хартия на четири годишно дете то ще го посее някъде още докато си обува обувките.
При всякакви други черезвичайни обстоятелства ще бъдем осведомени по телефонната верига.
Шах. Какво е телефонна верига!?
Швейцарците бяха впечатлени от въпроса ми – това е списък на класа, с адресите и телефоните. Ако, примерно, учителката е болна и часовете се отлагат, тя ще звънне само на първия в списъка, първия ще звънне на втория и т.н. Ако първия не успее да намери втория, звъни на третия и така нататък за да не се прекъсне веригата.
Вие в България как разпространявахте такава информация?
(Не ми се обясняваше.)
Попитах как може да са сигурни, че всеки в списъка ще изпълни задължението си.
Такава ни е културата, беше озадачения отговор. От поколения насам всеки е получавал на първия учебен ден програмата за срока и телефонната верига.
Последното е за мен убедителен пример, че швейцарските правила могат да се взаимстват, но не могат да се копират.
Всичко започва от децата, а те не се раждат швейцарци.
Възрастните ги правят такива.
НАЗАД
