Някога и на мен ще ми се роди син и аз както винаги ще започна да правя всичко на обратно. Когато той поотрасне и стане на три годинки ще му казвам: „Миличък, не си длъжен да ставаш инженер. Нито пък юрист. Не е толкова важно какъв ще станеш, когато пораснеш. Искаш да бъдеш патоанатом? Стани! Искаш да си футболен коментатор? Чудесно! Клоун в търговски център? Отличен избор!“
И когато навърши 30 години, същият този плешив клоун, с разтечен по лицето грим ще дойде при мен и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е задължително? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще му отговоря: „Миличък, но те следвах и подкрепях във всичко и не исках да те притискам по какъвто и да е начин. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата на топка“.
Но той ще продължи: „Aз съм бил малък и не съм осъзнавал до какво всъщност може да доведе това... Все пак бях дете и не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“, размазвайки грима по лицето си с мръсния ръкав.
Тогава аз ще се изправя, ще го погледна и ще му кажа: „Така, слушай ме внимателно. На света има два типа хора – едните живеят, а другите само си търсят виновни за това, че не са щастливи. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са ни нужни например пет години...
Или пък не. Да започнем отначало.
Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш цял живот да работиш като оператор в кол-център“.
Навръх 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен – същото това вече пораснало момче, което е оплешивяващ програмист, с потно чело и дълбоки бръчки под измореното си лице. Той ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа на ден, мамо. Но нямам семейство. Какво си си мислила, когато ми говореше, че перфектната и добре заплатена работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика? Какво, кажи?!“
А аз кротко ще му отговоря: „Скъпи мой, но аз просто ти мислех доброто и исках да получиш най-доброто образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности на света и затова постъпих така“. Той ще ме погледне и ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми всички тези възможности, ако всъщност аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо... Истински щастливи! Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота!“
Тогава няма да ми остане нищо друго, освен да му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни пет години...
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко така – когато стане на 3, ще му кажа: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм виновна отново“.
И на 30-ия си рожден ден синът ми, който ще бъде оплешивяващ голям режиьор, ще дойде и с мъка в очите ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо... Но ми се струва, че ти е все едно. Защо поне един път през всички тези години не ми каза мнението си? Защо през цялото време, за каквото и да се обръщах към теб, ти ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаш татко“. Но той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот се опитвам да привлека вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми". Готов съм да дам всичко, което имам, само и само поне веднъж да разбера какво мислиш за мен. Не осъзнаваш ли, че със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“...
Тогава аз ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще му кажа: „Ето как стоят нещата, сине - на света има два типа хора – едните живеят, а другите през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Източник: lucky-chaky.livejournal.com
Дами, запомнете едно - колкото и да се опитваме да бъдем перфектни майки, винаги ще се намери нещо, за което нашите деца ще ни обвинят. Но ние сме майки - единствените и безкористно обичащи ги жени на света и те трябва да ни обичат такива, каквито сме... Без значение от нашите решения или действия. Защото майката винаги иска едно - най-доброто за децата си!
НАЗАД
