Когато в брака се появи пропаст помежду ви...

„Вторник вечер е. Стоим в кухнята със съпруга ми, кухнята е мъничка, едва можеш да се обърнеш. Прибираме чиниите и приборите. Той награбва чашите и шпатулите, аз съм се заела с купите и вилиците, движим се в тясното пространство едва-едва и търсим място за всяко нещо.

Това е нещо ново за нас – да бъдем на едно и също място, след като на война дълго време. И сега, когато отново е тук, се чувстваме така, сякаш танцуваме танц, чиито стъпки не знаем. Дразня се, когато той поставя чашите на грешния рафт, ядосана съм, че беше далеч толкова време, иска ми се да остана сама поне за малко и се чувствам виновна от което. Женени сме отскоро и си представях, че безпроблемно ще „танцуваме“ заедно, ще се разбираме без думи и той ще знае къде стои проклетият тиган!

Изненадана съм от мислите си, от този гняв, и не знам какво да правя. Да говоря ли с него, да си поплача ли? Имам ли право да се чувствам наранена от това дълго отсъствие?

Опитвам се да забравя. Все пак искам да съм добра съпруга, не искам да се нервирам на нещо толкова дребно, но всъщност... нищо не забравям. Не прощавам. Започваме да играем на игра, за която той дори не подозира, и резултатът е 0-1 за мен. Прибира се от работа и хвърля нещата си в безпорядък на кухненския плот. 0-2. Неразопакованият му куфар се подмята в спалнята ни с дни. 0-3. Стърже по зъбите с вилицата си. 0-4.

Той живее в свой собствен свят, аз живея в мой. Делим пилешкото на вечеря, но не се сливаме в едно, не сме близки. Помежду ни има пропаст. Станали сме съквартиранти.

Не мога вече да се правя, че не е така. Ако ще имаме семейство, ако ще живеем заедно, трябва да говоря с него. Той трябва да поеме своя товар. Избухвам в сълзи една вечер, защото вината, болката и страхът се смесват, осъзнавам, че тези малки неща не са проблемът, че играта и точките са безсмислени.

Осъзнавам, че не съм била ядосана заради тигана, заради хвърлените ключове. Не, те не бяха причината. Осъзнавам, че трябва да си поговорим за страховете и самотата. Трябва да поговорим за това как да обичаме и как отново да се почувстваме като семейство. Разговори, трябваха ни думи.

Затова говорим и сме болезнено откровени. Говорим с часове, денят преваля, настъпва нощ. Той споделя болката си, аз споделям моята и сякаш изведнъж можем да дишаме. Товарът се е смъкнал, спомняме си какви бяхме в началото, как флиртувахме, как се смеехме.

В момента също е далеч от мен, отвъд океана, в центъра на военните действия. И ще бъде далеч от мен за дълго. Иронията е, че никога не съм го чувствала по-близък, бракът ни никога не е бил по-силен, никога не сме били по-свързани, толкова влюбени и толкова отдадени.

Ето какво научих: В брака може да има както физически, така и емоционални разстояния. Вторите са много по-лоши, по-болезнени.

В брака има и добри моменти, и лоши моменти. Въпреки че сме си казали „Да“ в сватбения ден, ние трябва да си казваме „Да“ отново и отново всеки ден, да избираме да останем с този човек. Винаги е възможно да възстановиш една връзка, да върнеш любовта.

Разбрах, че не мога да променя съпруга ми, мога да променя само себе си и отношението ми към него. Ето защо избрах да вярвам в добро у него – да му се доверявам, да вярвам, че иска най-доброто за мен, да говоря с него, вместо да се затварям в себе си и да си мисля, че той иска да ме нарани. Знам, че най-важното е да говоря открито с него.

И двамата осъзнахме, че любовта изисква работа. Взаимни усилия и взаимна отдаденост.

Изненада, изненада, бракът не се отнасял само до мен и моето щастие, моя комфорт, моите желания! Бракът е взаимност и безкористното желание да правиш другия щастлив всеки ден.“

Сара Сандифър

НАЗАД