Запознахме се отдавна – ненадейно, набързо и случайно. Аз не те запомних, а ти не ме видя.
Смешно е как времето минава - в бяг и звук. Важните моменти сякаш се забавят, тишината изпълва всичко и виждаш само желаното от теб.
Важните, но така кратки моменти – случайни ли са те?
Странно се стича животът – бездушие и самота дебнат отвсякъде. Къде е искрицата, която така рядко се разпалва?
Видяхме се пак, животът така е подреден. Друга бях аз и все пак същата. Възмъжал и променен беше ти.
Времето сякаш спря и целият свят забави ход. Другите изчезнаха и в очите ти бях само аз. Когато очите говорят, устните могат и да замълчат.
И сякаш пак бяха там – първото ни запознанство. Но очите вече бяха други, ръцете се докоснаха и мигът се проточи сякаш цяла вечност.
Часовникът удари полунощ и разбрахме – късно е вече. Времето се връща за секунди, но не и за нас.
Късно е сега. Ако затворя очи, пак се пренасям в онзи миг на спряло време и говорещи очи. Същата съм аз, но времето е друго. Спомените ще се връщат, но мигът е вече отлетял. Върви и срещата ни може пак да се повтори. Късно е сега...
НАЗАД
