Захирът?
Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв предмет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, както пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че нещата се променят.
Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко човешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.
Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.
Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим човешкия род.
Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешкото сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймяван.
Когато се оженим, получаваме разрешение да притежаваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защото сме част от едно организирано общество и ако всеки за¬почне да прави това, което му харесва, светът няма да върви напред.
Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждествяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.
Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за племето да позволява на своите членове да изразяват това, което чувстват.
Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защото другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.
Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.
Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.
Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.
Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.
Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.
Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.
Трябва да имате университетска диплома, макар и никога да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.
Трябва да учите неща, които никога няма да ви потрябват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: алгебра, тригонометрия, законите на Хамураби.
Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и това да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.
Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значимостта на наградите.
Из "Захир", Паулу Куелю
НАЗАД
