"Баба и дядо бяха женени повече от половин век и играеха своя собствена специална игра от времето, когато се бяха запознали. Целта на играта им бе да се напише думата „викомто” на неочаквано място, което другият трябва да открие. Двамата се редуваха да крият и откриват „викомто” из цялата къща.
Чертаеха „викомто” с пръсти в съдовете с брашно и захар, за да чака този, който ще приготви следващото ядене. Пишеха я с росата върху прозорците с изглед към вътрешния двор, където баба винаги ни сервираше топъл, домашно приготвен пудинг. „Викомто” се появяваше на запотеното огледало след горещ душ отново и отново след всяко къпане. Веднъж баба дори бе развила докрай рулото тоалетна хартия, за да остави „викомто” най-отдолу.
Местата, където изникваше „викомто”, нямаха край. Малки бележници с надраскана набързо думата „викомто” откривахме и на дъската за съобщения, върху седалките на колата, или пък залепени на волана. Бележките се пъхаха в обувките и се оставяха под възглавниците. „Викомто” изписвахме в праха на полицата над камината, както и в пепелта при въглените. Тази загадъчна дума бе като част от мебелировката в къщата на баба и дядо.
Нужно ни бе много време, преди да успея истински да оценя играта на баба и дядо. Скептицизъм ми пречеше да повярвам в истинската любов – чистата и трайната. Макар че никога не съм се съмнявала във връзката на баба и дядо. Любовта им беше изключителна. Тя бе нещо много повече от малките им игри и флиртове; тя бе начин на живот. Връзката им се основаваше на привързаност и страстна обич, каквито не всеки има късмета да изживее.
Баба и дядо се държаха за ръце при всеки удобен случай. Разменяха си целувки щом случайно се бутнеха един в друг в тясната си кухничка.
Довършваха един на друг изреченията си, решаваха заедно кръстословицата и главоблъсканицата във вестника. Баба ми шепнеше колко сладък бил дядо, какъв симпатичен старец бил станал. Твърдеше, че наистина умеела „да ги избира”. Преди всяко ядене двамата свеждаха глави и изричаха благодарствена молитва, задето са благословени с прекрасно семейство и добро състояние, затова че са заедно.
Ала в живота на баба и дядо имаше черен облак: баба беше болна от рак на гърдата. Болестта се бе проявила за първи път преди десет години. Както винаги, дядо не се отдели нито за миг от баба. Успокояваше я в жълтата им стая, боядисана в този цвят, за да е обградена баба от слънчеви лъчи дори когато се чувства твърде зле, за да излезе навън.
Сега ракът отново атакуваше тялото й. С помощта на бастун и силната ръка на дядо, двамата продължиха да ходят на църква всяка сутрин. Ала баба отпадаше все повече и повече, докато накрая вече не можеше да излиза от къщата. Известно време дядо ходеше на църква сам и се молеше на Бога да пази съпругата му. Но ето че един ден се случи това, от което всички се ужасявахме. Баба почина.
„Викомто”. Бе изписано с жълто върху розовите панделки на погребалния букет на баба. Щом тълпата оредя и последните опечалени си тръгнаха, лелите ми, чичовците, братовчедите и останалите членове от семейството приближиха и за последен път се събраха около баба. Дядо пристъпи към ковчега на баба, пресекливо си пое дъх и започна да й пее. Сълзите и скръбта приглушаваха дълбоката гърлена приспивна песен.
Разтърсена от собствената си мъка, никога няма да забравя този момент. Защото тогава разбрах, че макар да не съм в състояние да проумея дълбочинната на тяхната любов, бях имала привилегията да стана свидетел на неповторимата й красота.
Ви-ко-м-то: Виж Колко Много Те Обичам.
Благодаря ви, бабо и дядо, че ми позволихте да видя."
Из "Пилешка супа за влюбени души"
НАЗАД
