Вчера си говорих с племенницата ми. Вече ученичка, тя започва да има онези,
най-сладките, първите трепети към момчетата и постоянно е влюбена. Само хвърчи и иска толкова бързо да порасне, че да се влюби като големите, не й се занимава със скубане, бутане в междучасието и кражби на химикалки, иска истинска любов. Започва да има дилеми, кой да я изпрати след училище и иска съвети, какво да прави като Пешо й дърпа косата, а Мартин постоянно я занимава с новите си стикери. Кой да избере и защо. Врънка ме за съвети, ама такива дето дават големите, защото тя е ученичка, вече не е малка. А как да обясниш на едно 8 годишно дете, че леля й хич я няма по тая част, виж по оплескването на нещата равна няма, ма съвети за любов...я стига бе.
Само, че не сте се борили с дете, което иска да научи нещо, няма по-голяма стихия от тая. И леля в един момент й казва. Виж миличка, ако пуснеш сърцето си да бяга на воля, първият стълб ти е в кърпа вързан. Само да помирише и помен от любов ще се втурне, няма да можеш да го спреш, затова ще правиш грешки, много грешки и нито възрастта, нито времето, нито натрупаната
колекция от грешки, няма да те спре и да те предпази от следващата, защото ще ти е сладко и ще си щастлива, но ще те боли. От друга страна ако вържеш сърцето да стои на каишка ти обещавам, по-малко щастие, но и по-малко грешки. И тук тя ми се нацупи и ме попита, ти така ли правиш, държиш сърцето на каишка. Ми, не миличка, и ето тук ми е грешката. И сега, вече се объркахме. Няма начин, трябва да има още обяснения.
Виж, миличка, видя миналата седмица леля, че не й беше добре, нали. Да, болеше те корема, отвърна племенницата ми. Усмихнах се, точно така. Болеше ме корема, защото бях направила поредната грешна постъпка. Пуснах една вечер сърцето на купон и най-вероятно прецаках и последния си шанс за щастие, там където ми беше много хубаво без да се задълбава, ама нали сме жени, трябва да ни е сложно.
Тук вече стана голяма олелия. Наистина имах нужда от помощ. И най неочаквано се сетих за един разговор с мой много близък човек. Стоеше той на телефона една вечер и ме слушаше как плача. Пак си намерих майстора, пак се озовах пред човек, целия обвит в бодлива тел и тя пак се беше впила в кожата ми. Ама аз защото съм безсмъртна, трябва да се ровя там, където не ми е работата. А ми беше толкова хубаво с него, а сега какво, няма да го видя повече. Чух от слушалката как се изпуска цигарен дим, поема се въздух и ми се заговаря. „Силве, ти искаш ли коледна елха?“ Боже, сега какъв беше този въпрос, искам ли коледна елха, Коледата най-малко ме интересува в момента. Но той настоя, кажи бе, момиче, искаш ли коледна елха, искаш ли коледна
емоция, мляко с канела под завивките, коледни сладки, пуйка или каквото там се яде за Коледа? Защото ако искаш, събирай си багажа и се омитай от там където си. Приеми факта, че има мъже като нас, с които няма да получиш нито коледна елха, нито домашен уют, нито коледни песнички, нито чемширчета, чорапчета и борови клонки.
Нашата най-голяма любов никога няма да е свързана с жена. Тя е в това, което правим, в нашето изкуство, в нашата работа. Добре де, отговорих аз, нали изкуството е емоция, продиктувана, от чувства, копнежи, желания, топлина. „Пълни глупости, момиче, знам, че си си сбъркана, по природа, просто си твърде голям идеалист, изкуството е як труд с пот и кръв по челото, много компромиси с околните и адски много пари, тук въобще не става дума
за чувства. А ти спри да се държиш като шизофреник и си помисли какво искаш.„
Ето сега ми просветна, бях пуснала сърцето си да препуска с 200 към
най-близкия магазин за коледни елхички, а бях забравила, че човекът може да иска просто един обикновен домат. Тогава, племенницата ми се обърна към мен и ме попита, добре де лельо защо по пътя не му купиш и един домат.
Автор: Силвия Тодорова
Ако обичате да разказвате истории, имате вдъхновение и интересен непубликуван текст, който искате да споделите с повече читатели - станете автор в Dama.bg
НАЗАД
