- Обичам те. - неочаквано каза той, загледан във витрината, претрупана с шоколадови сърца.
- И аз те обичам. - отговорих усмихнато и улових ръката му.
- Обещай, че винаги ще е така. - промълви сухо и несигурно.
Снежинките валяха хаотично върху нашите лица.
- Любовта не се обещава. - отвърнах аз - тя е тук - посочих гърдите му - и тук - посочих моите - и навсякъде - разперих ръце към преминаващите хора с балони в ръка и сърцата, които надничаха от всеки ъгъл. Беше празник. Празникът на любовта.
- Ами ако някакси изгубим сред всичко това? Сред сезоните, сред хората, сред живота? Какво ще стане с нас?
- Какво ли? Аз ще знам как обичаш да пиеш кафето си, а ти кога обичам да се събуждам в неделя, ще ми подаряваш любимите ми цветя на рождените ми дни и понякога ще ми пееш любимата ми песен. Ще те водя на места, за които дори не си мечтал, а ти ще ми отвръщаш, че най-важното е, че на тези места с теб.
Понякога ще се караме, а после ще се сдобряваме, ще танцуваме в ледения дъжд като луди тийнейджъри, а после ще боледуваме заедно.
Дали ще бъде вечно, не зная. Знам обаче едно - онези, които обичаме, имат специално място в сърцето ни. Понякога си мислим, че сме ги срещали и преди, а друг път просто ще ги срещнем отново. Поне още веднъж. Вечността, в която искаш да се закълнем е просто хиляди секунди, а секундите са просто част от това, което наричаме време.
Любовта няма будилници, тя има само себе си и се сбъдва, когато си реши.
- Сега. - очите му затанцуваха заедно със снежинките.
- Сега. - повторих и затанцувах с тях.
НАЗАД
