Мая Анджелоу е всъщност псевдоним на Маргарит Джонсън – американска писателка, поетеса и актриса с ясно изразена гражданска позиция срещу расовата дискриминация и незачитането на човешките права и свободи.
Мая Анджелоу е родена в Сейнт Луис, САЩ, през 1926 г. Когато е на 7 години приятелят на майка й я изнасилва. По-късно е убит, вероятно от нейни близки. Вследствие от травмата, Мая спира да говори. Мълчи до 13-годишната си възраст. Нейн приятел я съветва да започне да пише. През 1969 г. е издадена първата й автобиографична книга I Know Why The Caged Bird Sings ("Знам защо птицата в клетка пее"). В нея Мая говори за живота си като тийнейджър. Днес книгата е част от учебната програма на много училища в САЩ. Междувременно бъдещата световноизвестна писателка вече живее в Сан Франциско. Издържа се с танци и работа като ватман (за първи път жена афроамериканка заема такава позиция). На 17-годишна възраст става майка. Синът й се кава Гая. Обикаля Европа с операта „Порги и Бес“. Жени се за Тош Ангелос и сменя фамилията си.
По-късно Мая работи в Африка като журналист. Животът я среща с Малкъм Екс – афроамерикански радетел за правата на чернокожите. Под негово влияние Мая се връща в Щатите и се включва в борбата за граждански права. Работи с Екс и с Мартин Лутър Кинг. Скоро обаче и двамата са убити. Жени се за Пол ду Фю, но и с него се развежда. Интересното е, че Мая никога не разкрива колко точно брака има?!
Мая пише песни, пиеси, филми и сценарии за телевизионни предавания. Работи и като лектор. Не е завършила университет, но е получила над 30 почетни звания от престижни университети.
Анджелоу е първият поет, който след 40 години прекъсване, чете своя поема при встъпването в длъжност на американския президент Бил Клинтън. Годината е 1993-та. През 2011 г. Барак Обама я удостоява с най-престижното гражданско отличие в Америка: Президентския медал на свободата. През 2013 г. Мая Анджеу издаде последната си книга – Mom & Me & Mom, в която говори за отношенията си с майка си.
Тази забележителна жена ни напусна миналата година, на 86-годишна възраст. Ето какви съвети ни остави след себе си...
Бъди дъгата в нечие облачно небе.
Научих, че хората ще забравят какво си казал, хората ще направят какво си направил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.
Човек не се ражда задължително с кураж, но се ражда с потенциал. Без кураж не бихме могли да бъдем постоянни в стремежа си да се усъвършенстваме. Не бихме могли да бъдем мили, истински, милостиви, щедри и честни.
Вярвам в това – дори и най-малкият жест на доброта, е жест на доброта към целия свят. Докато си жив, никога не е твърде късно да направиш нещо добро.
Какво е да се страхуваш от живота? Това значи постоянно да се страхуваш от смъртта. Това значи да не правиш това, за което си дошъл на тази земя, защото си твърде зает да се тревожиш какво ще се случи утре. Лекът срещу това е да се осмелиш да поемеш пълна отговорност за живота си – за времето, през което си тук и за мястото, на което се намираш. А ако не знаеш за какво си дошъл на тази земя, тогава просто направи нещо добро.
Всички големи постижения изискват време.
Нищо няма да сработи, ако самият ти не работиш по въпроса.
Няма по-голяма агония от това да държиш в себе си своята неразказана история.
Ако нещо не ти харесва, промени го. Ако не можеш да го промениш, промени отношението си към него. Не се оплаквай.
Може да не е по силите ти да контролираш нещата, които ти се случват, но можеш да решиш, че няма да позволиш на тези неща да те смачкат.
Миналото ти и болката, която носи, не може да бъде изтрито. Но ако имаш достатъчно кураж може да не бъде изживяно отново.
Може да преживяваш много поражения, но това не значи, че си победен!
Един от най-големите дарове, който можеш да дадеш на себе си, е да простиш. Да простиш на всички.
Не можеш да простиш, ако в сърцето си не носиш любов. Но не говоря за сантиментална любов. Говоря за любов дълбока, осъзната, идваща от сърцето, от душата. Говоря за куража да се изправиш и да кажеш: „Аз прощавам. Приключих с това.“
Любовта е като вирус. Може да се случи на всекиго и по всяко време.
Любовта не познава граници. Тя прескача огради, събаря стени и пристига там, където е нужна, цялата изпълнена с надежда.
Има огромна разлика между истината и фактите. Фактите могат да изопачат истината.
Любовта на семейството, любовта на един човек може да те излекува. Да излекува раните, оставени от обществото. Това огромно, могъщо общество.
Ако в себе си имаш само една усмивка, дай я на човек, когото обичаш.
В момента, в който изгубим любовта и уважението си един към друг, умираме.
Знам със сигурност, че любовта ме спаси и че е тук, за да спаси всички ни.
На 50 започнах да се разбирам. Сякаш се събуждах, за да видя самата себе си.
Да обичаш някого освобождава душата ти, както и душата на този, когото обичаш. Този вид любов идва с възрастта.
Ще ви кажа едно нещо за възрастта: ако ви се иска да облечете блуза с голи рамене и къса пола, и сандали на висок ток, и да закичите магнолия в косата си, направете го. Дори лицето ви да е покрито с бръчки.
Всеки път, когато една жена защити себе си и правата си, без непременно да знае, без да го заявява, тя защитава правата на всички жени.
Обичам, когато някое момиче сграбчи света за рогата. Животът е кучка. Трябва да излезеш и да сриташ нечий задник.
Мъдрата жена не иска да е враг на никого. Мъдрата жена отказва и да е нечия жертва.
Време е родителите да започнат да учат децата си, че в различието се крие красота и сила.
Можем да се научим да се виждаме един друг и да виждаме себе си в другия.
Отдавна научих, че най-доброто, което можеш да направиш, е да защитаваш себе си и собствената си позиция. Тогава ще се харесваш. Тогава и хората ще те харесват.
Моята голяма надежда е да се смея толкова, колкото плача. Да свърша това, за което съм дошла. Да се опитам да обичам някого и да имам куража да приема любовта, която този някой ще ми даде в замяна.
Работя много, но и се забавлявам много. Благодарна съм на живота. И го живея – вярвам, че животът обича тези, които го живеят пълноценно. И аз се опитвам да го правя. Непрекъснато опитвам нови неща. Някои от тях те карат да се разтрепериш. Но именно това ги прави толкова смели...
Събуди се, разбери кой си, какво правиш и какво можеш да направиш, за да защитиш близките си и самия себе си.
Животът обича да го хванеш за ръка и да му кажеш: „С теб съм, хлапе! Да вървим!“
Отнасям се с уважение към миналото. Ако не знаеш откъде си дошъл, няма да знаеш и накъде отиваш. Отнасям се с уважение към миналото, но живея в настоящето. Аз съм тук и правя всичко възможно да бъда напълно фокусирана върху мястото, на което съм, след което правя стъпка към следващото.
Повечето хора не порастват. Твърде сложно е. Повечето хора просто остаряват. Това е истината. Те взимат кредитни карти, намират си парко място, женят се, раждат си деца. Но не порастват.
Не остарявай, защото ще помъдрееш. Ще помъдрееш, когато остарееш, само ако го искаш. Остарявай, защото е забавно!
Каквото и да искаш да правиш, в каквото и да искаш да си наистина добър, трябва да го обичаш и да си готов да направиш жертви заради него.
Не позволявай на проблемите, които се появяват в живота ти, да те съборят. И определено не се оплаквай. Може би сега си в ниското? Това е напълно ОК. Просто не позволявай на ситуацията да те смачка. Кажи си: „Ами, такъв е животът.“
Вярвам, че всеки се е родил с талант. Само че разбираме таланта точно толкова, колкото разбираме електричеството. Щом веднъж се научиш да бъдеш благодарен за едно свое сетиво (например за това, че виждаш, или ходиш, или чуваш), тогава ще се научиш да бъдеш благодарен за това.
Тъжно е, когато хората не развиват своя потенциал. Повечето от нас гледат на себе си през призмата, с която гледат останалите. Искат да бъдат като останалите. Но това може да се промени. Нужен е само кураж...
Това, което се опитвам да кажа, е следното: Може би животът ти е поднесъл дузина кисели лимони? Тогава защо не се опиташ да направиш дузина лимонени пайове?
А уважавам себе си и изисквам останалите да ме уважават. Ето защо аз също уважавам останалите.
Не позволявам на илюзорните различия помежду ни, измислени от хората, да ме отдалечават от останалите човешки същества... Мисля, че всички ние притежаваме състрадание. Само че не притежаваме достатъчно кураж да го покажем.
Позволяваме на нашето невежество да вземе връх над нас и да ни кара да си мислим, че можем да оцелеем сами. Сами като кръпка върху дреха. Сами с групи. Само с раси. Дори сами с пола си.
Ти си събирателен образ от всичко, което си видял, чул, ял, помирисал, научил, забравил – всичко е там. Всичко ти влияе. Ето защо аз се опитвам да се уверя, че моите преживявания са позитивни.
Ако не посеем правилните неща, ще пожънем грешните неща. Не е нужно да си гений, за да го разбереш. Нужно е само да слушаш вътрешния си глас, който ти казва да бъдеш мил.
Всички велики творци черпят вдъхновение от едно място – сърцето на човек, което ни казва, че общото между нас е много повече от различията помежду ни.
Съществува тънка граница между това да обичаш живота и да си алчен за него.
Трябва да имаме смелостта да конфронтираме самите себе си. Харесва ли ни това, което виждаме в огледалото? Ако отговорим с НЕ, трябва да имаме куража да започнем промяната. Така че следващия път отговорът ни да е положителен.
Развиваш куража в себе си стъпка по стъпка, като правиш малки неща. Това е същото, както когато не искаш да вдигнеш огромна тежест във фитнеса, без да си тренирал предварително.
Знам, че когато се моля, се случва нещо прекрасно. Не само с човека или с хората, за които се моля, но и с мен самата. Благодарна съм за това, че молитвите ми се чуват.
Намери за себе си едно красиво произведение на изкуството. Няма значение дали харесваш картините на Ван Гог или музиката на Арета Франклин, открий за себе си нещо красиво. Отдели време да му се наслаждаваш. Отдай му възхищението си. И осъзнай, че това красиво произведение е било създадено от човек като теб, ни повече, ни по-малко.
Открих, че освен всички други преимущества, актът на даването освобождава душата на даващия.
Благодарна съм, че съм жена. Сигурно съм направила нещо велико в някой предишен живот.
След като възприемам себе си като творение на Бог, трябва да осъзная, че и останалите също са творения на Бог.
Мечтая за времето, когато всички хора ще учим една и съща история. Защото историята е именно такава.
В някакъв момент стигнахме дотам, че започнахме да се възприемаме като нищо повече от плът, кръв и кости. И затова насочихме нашите ценности към материалните неща.
И аз, като всеки човек, мечтая да се чувствам у дома, където и да се намирам.
Птицата не пее, защото има отговор, а защото има песен.
Способността на децата да минават през всяка ситуация идва от това, че игнорират самата идея за алтернатива.
Истината е, че никой от нас няма да е свободен, когато всички не сме свободни.
Стеснителността кара хората да се чувстват скромни. Кара него или нея да си каже: „Не заслужавам това“. Просто се осмелете да кажете: „Напротив, заслужавам го.“
Научила съм, че можеш да разбереш много за човек по начина, по който се справя с три неща: дъждовен ден, загубен багаж и оплетени коледни лампички.
Всички мъже са готови да постигнат и невъзможното, стига идеите им да бъдат чути.
Никога не съм имала лошо отношение към мъжете. Някои от тях ме третираха много лошо. Но други ме обичаха истински...
Аз съм жена. Феноменално. Феноменална жена съм аз. (от поемата й „Феноменална жена“)
Успехът, това е да се харесваш, да харесваш това, което правиш и да харесваш начина, по който го правиш.
Ако получиш, давай.
Ако научиш, учи.
В това е смисълът на живота.
НАЗАД
