X

Марс тръгва напред. Още ли сте гневни?

от в 10:58 на 27.06.2016 в Хороскоп | Зодиите и аз


Марс тръгва напред. Още ли сте гневни?

Марс тръгва напред. Още ли сте гневни?

“Тези, които ви пазят прекалено много и ще ви осигурят всичко, от което се нуждаете и ще направят всичко за вас, са най-голямата заплаха за развитието ви като самостоятелен индивид“

 

Антъни Стор, “Човешката агресия”

 

Марс обръща своя ход напред (от 29/6/2016) и ако все още се чувстваме потиснати или гневни, вероятно не сме възстановили качествената връзка с него по време на ретроградното му движение. Много често зад тези емоционални състояния се крие страхът да се утвърждаваме и липсата на доверие в интелигентността ни. Ако постоянно преглъщаме неодобрението си и изпитваме притеснение да окажем съпротива, когато ни притискат, рано или късно личността ни абдикира.

Да се обърнем към някого и открито да кажем „не“ (или да откажем) е едно от най-трудните решения за много хора. Зад отказа на пръв поглед няма нищо толкова противоестествено, напротив, това е наше право, за да покажем на околните, че са преминали границата на личното ни пространство. За съжаление, когато се изправим пред страха да откажем, всъщност се сблъскваме с дълбоки личностни конфликти, които разрушават естественото общуване и качеството ни на живот. Неслучайно, умението да отказваме в много школи се сравнява с изкуство.

Още в най-ранна възраст, когато сме изграждали своята автономност, отношението на родителите, възпитатели и среда са били първите авторитети, пред които се е наложило да избираме между това да бъдем открити или послушни. Едва в зряла възраст разбираме дали изборът, който сме направили е бил в наша полза или не. А това може да се превърне в психологически проблем.

Зад неумението да кажем „не“ се крие цяла „вселена“ от проблеми, които са спирачка за нашето самочувствие и изграждането на личен авторитет. Влиянието на културата, понякога религиозното възпитание, дори модела на родителите са били нашия хоризонт, без да сме разбирали, че това вероятно е бил модел, който повече действа деструктивно, отколкото прогресивно.

Какво се крие зад неумението или страха да кажем не

В периода между 1-4 годишна възраст често ни учат да крием или да се срамува от агресивните си постъпки или изразения гняв. Зависимостта ни от родителите и хората, които се грижат за нас ни е притиснала и единственото, което ни е останало като решение е да избутаме това естествено право в килера на подсъзнанието, за да оцелеем. Надали сме си давали сметка колко бъдещи проблеми сме посели именно в този момент от живота ни.

“Много е лошо да крещиш”, “бъди добро дете”, “не ми се противопоставяй, защото…” или „какво ще кажат хората, не те ли е срам?“

Срам?! За това, че искам да кажа „оставете ме на мира“. Вашите напътствия може и да са полезни, но не и за мен и моята ситуация, в която съм. И защо, за бога, съветвате другите, а когато сте сами постъпвате като мен?!

Дали да бъда доброто дете?

Стига някой да даде точната и обективна дефиниция за добро. А защо никой не ни е научил да бъдем „лоши“ и какво лошо има в това да бъдеш поне малко лош. Разбира се, защото това не се приема в обществото, в семейството или в религиозното ни възпитание. Но ако винаги сме добри и отстъпчиви, защото така ще бъдем приемани и одобрявани, как ще развием умението да се утвърждаваме и да защитаваме личната си позиция и идентичност? Съгласяваме се, но вътре в нас някой крещи и блъска по стените. Казваме да, но всъщност много пъти отричаме това, с което сме се съгласили. А вътрешният глас вече не крещи или просто сме развили умението да не го чуваме.

Вероятно много хора ще изразят точно обратното мнение, че сме лоши, агресивни или невъзпитани. И цялата тази агресия, която се излива по медии, улици или в собствения ни дом е знак, че пътуваме към подземията на Ада, вместо да трупаме червени точки за градините на Рая. Вселенска ирония или естествен процес, но всичко онова, което отричаме и потискаме го срещаме в живота си в грозните му проявления. Карл Юнг нарича този механизъм “енантиодромия” – ако съзнателно се придържаме към една крайна и едностранчива тенденция или нагласа, в психиката своевременно се изгражда еднакво силна контрапозиция. Когато в детството ни сме възпитавани да бъдем покорни и да не изразяваме открито несъгласието си, сме оставили инициативата и контрола да е в ръцете на другите. Постепенно в нас се е натрупвал гневът, който сме отричали и колкото „по-добри“ ставаме, толкова този гняв се е трансформирал в омраза и нездравословна агресия. Останал е инфантилен и примитивен, вместо да бъде култивиран.

Тогава неминуемо идва въпросът, защо нашата „добрина“ привлича лоши хора и конфликтни ситуации? Защо върху нас се излива агресия, която е незаслужена? Защото този неизразен гняв така или иначе трябва да излезе и да се прояви, но понеже ние не му обръщаме внимание той ескалира и се извращава, за да ни “отвори очите”. Да не споменаваме и склонността му да ни наранява чрез контузии, необясними мигрени, стомашни болки и хронична депресия и апатия.

И не е чудно защо векове наред западните народи са тънели в нищета и тотална анархия. Потискането на здравословната агресия се трансформира в изблици на ярост, садизъм и “Светата инквизиция”. Гневът се насочвал към онези, които имат смелостта да проявят инициатива или да защитят личната си позиция, която е била в противоположност и на общоприетата заплаха за „мира и милосърдието“. Векове наред църковната институция, донякъде и аристокрацията, “кастрират” масите и ги лишават от възможността за действие и изява. Така, рано или късно, колективният гняв от потисничеството се надига и ескалира под формата на бунтове и революции или се проецира върху определен обект, който става носител на неизразения гняв от лицемерието и куртоазията. Хитлер или Сталин са много показателен пример за това.

Ако не се справим с този модел в тези години в общи линии има два варианта:

или ни мачкат,
или ние ставаме агресори, в зависимост от предразположението ни.
Личното пространство и колко пропускливо е то?

То се изгражда още в първата година от живота ни. Не го ли извоюваме тогава, по-късно винаги ще имаме проблеми да си го защитаваме. Какво влиза в личното пространство на човек е само негов приоритет и никой няма право да го нарушава, защото именно там се намират корените на идентичността ни. Никой не може да ни извива ръцете, за да нахлуе там. Подадем ли се на този натиск е все едно да оставим вратата на дома си отворена за всякакви гости. Едно изконно априори право имаме и няма административен механизъм, с който да ни лишат от него, а то е способността и свободата да сме творци на собственото си въображение или мечти. Ако някой се опита да ни го отнеме, значи че не е с нищо по-различен от диктатора – социопат.

Да изразим неодобрението си открито

За да сдържим гнева си е нужна много ментална енергия и постепенно започваме да се чувстваме изцедени, апатични и депресирани. Рядко правим връзка между скритото разрушително усещане и хроничната умора. Но за това изглежда трябва да благодарим на всички онези, които са се „погрижили“ за нашето възпитание. Слабата връзка със собствения ни гняв подкопава личния ни авторитет и изгражда деформирани отношения с околните. Понякога (много често) е благоприятна почва за отношенията Насилник/Жертва.

Свръхобгрижването от страна на хората, които много държат на нас и ни „обичат“ е най-честата причина да прекъснем връзката със здравословната агресия.

Поученията, че гневът и агресията са вредни, всъщност създават впоследствие едно наистина разгневено същество. Много вероятно е самите родители да имат проблеми с отстояването и утвърждаването си като личности, което се предава и на следващото поколение.

Може би един от най-коварните начини на репресия над личността ни и възможността да правим лични избори и да ги отстояваме е т.нар. пасивна агресия от страна на „любящите“ хора около нас. Пасивната агресия е начин, по който чрез тиха манипулация провокираш другия да изригне от ярост. Предполагам, че познавате хора, които с едно привидно спокойно и тихо поведение, с тих и равен тон, дори с усмивка ви карат да се взривите от гняв. За това темата за жертвата е много дискретна и трудна за разрешаване. Често, точно жертвата се явява по-големият насилник във връзката, а самата роля на жертва им служи като параван, за да скрият болезнената истина, че не са изградили умението да казват Не и независима идентичност. Но в очите на другия са добрите и неопетнените. Та те са толкова мили и свенливи. И нищо чудно, че всички ще се нахвърлят върху онзи, който е имал кураж да защити чрез яростта идентичността си или собственият си интерес.

Без значение дали си мъж или жена, винаги можеш да се окажеш в ролята на жертва или насилник, ако не знаеш кой си и как да го отстояваш така, че да не нараняваш и личността на човека пред теб. Когато вярваме в това, което защитаваме ще уважаваме и мирогледа на опонента ни. Тогава спорът е градивен, а не лицемерно манипулиране.

Защо да ме е срам да изкрещя, ако някой нахлува в живота ми въоръжен с морално изкривени представи за добро и лошо? И не само това, ами е готов на всичко да ме санкционира всеки път, когато смята, че ги нарушавам. Как ли? Като ме кара да изпитвам вина за неговите провали и липса на воля да ги надмогне и израсте.

Симптоми на потиснат гняв – най-честите са мигрена и колит, могат да реагират кожата, стомах и да се появят сексуални задръжки.

Отказът и мога ли открито да кажа „не“?

Това е наше изконно право. В повечето случаи не смеем да откажем, за да не бъдем “наказани”, изоставени или посочени с пръст като лоши или неуслужливи. Наричам го синдромът на “доброто дете“, защото всеки път, когато искаме да откажем, натрапчиво и арогантно се включва страхът и чувството на вина, че не постъпваме добре и ще плащаме висока цена за отказа ни да откликнем. Така допускаме другите толкова близко до здравословната граница на личността ни, че ставаме беззащитни към претенциите и капризите им. Човекът с Дух отстоява, а онзи, който го е изгубил може само да напада.

Негодуваме, че сме се съгласили, защото това ще ни коства време, средства и енергия, която не можем да отделим, но ни е трудно и да откажем, защото ще „нараним“ страдащия. Но гневът си има свой изпробван начин да си го върне тъпкано като подсъзнателно ни провокира да се саботираме и да се “издъним”. И колкото по-услужливи сме, толкова повече се проваляме в опитите да угодим на другите и наистина се превръщаме в лошия и неблагодарен човек.

Проблеми, които възникват в ситуации, в които трябва да кажем „не“:

Формулираме отговора си неясно, аргументацията ни е слаба и излъчваме съответно грешното послание. Опонентът ни обаче остава с надеждата за положително решаване на проблема.

Създаваме нездравословни връзки.

Избягваме ситуации, в които трябва да отказваме, а това ни прави в очите на хората ненадеждни.

Отговаряме положително, но езикът на тялото ни илюстрира отказ. Всяваме съмнение и недоверие в околните.

Съгласяваме се, след което се крием или си намираме блудкави обяснения, които разрушават отново доверието и авторитета ни.

Реагираме твърде бурно и арогантно, за да си спестим обяснения, което оставя горчивина и неяснота в околните.
Психологически методи, които ни помагат да откажем коректно и лоялно, без да нарушаваме личните или чуждите граници на личното пространство:

Когато отказваме е добре да го направим с уважение към събеседника – като го гледаме в очите, можем да стиснем ръката му или да си сложим ръката върху рамото в знак на съгласие с неговото мнение, но с аргументацията, че ние нямаме изисквания ресурс, време или изпитваме морално-етичен дискомфорт.

Когато отказваме е добре да помислим за последствията. Не е задължително да бъдат негативни за нас. По-важното е, че с отказа си сме наясно, че не нараняваме някого умишлено.

Винаги е добре да сме наясно със собствената си мотивация и позиция защо отказваме. Ако това е налично, нашата аргументация ще остави добро впечатление и доверена връзка с партньора или околните. За да имаме добра аргументация е добре преди това да сме си отговорили на следните въпроси:
– какво отказвам – диференциране на проблема от други;

– защо отказвам – разбиране на мотивацията, което ще формира аргументите;

– на кого отказвам – диференциране на статуса на опонента. Това помага да реагираме обективно в ситуацията, без да ни водят емоциите.

Ако сме наясно с отказа си е добре да реагираме навреме, без да отлагаме във времето. Това дава възможност и ние да се освободим от ангажимента, и другият човек да потърси своевременно алтернативи.

Когато отказваме, важно условие за добрата комуникация е да не изпитваме вина за отказа си. Следвайки гореизброените „правила“ можем да изградим една по-висока самооценка и личен авторитет.



Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.