X

Модерната НЕкомуникация

от в 15:10 на 09.02.2016 в Всичко за теб | Историите на една дама


Модерната НЕкомуникация

Модерната НЕкомуникация

Модерната НЕкомуникация променя представата ни за време, усамотение и общуване. Преди технологиите са увеличавали комуникация, но сега я намаляват. 

Технологиите нерядко несъзнателно променят начина, по който общуваме с другите и в каква светлина се представяме.

Този многопластов проблем е разгледан от Ребека Солнит, един от най-проницателните мислители и всепризнати есеисти на нашето време, в есето ѝ „Късаме: Некомуникацията в Силициевата епоха”.

В него Солнит пише:

„Около юни 1995 г. характерът на човека отново се промени. Или по-скоро - започва метаморфоза, която все още не е завършила. Обезпокоителното е, че тя рядко се споменава. Когато мисля за 1995 г. или когато за последно повечето от нас нямахме Интернет или мобилни телефони, винаги ми се струва преди сто години. Тогава писмата идваха веднъж дневно, носени от пощальона. Някои от нас дори получаваха вестник всяка сутрин.”

Вероятно всяко поколение размишлява над това как технологиите ще погубят цивилизацията – Итало Калвино заклеймява вестника като притеснително разсейване от важните дела, а един будистки свещеник през XII век смята същото за книгите, през XV век печатната книга е смятана за дело на Сатаната. Но доводите на Солнит са по-различни от типичната технологична дестопия, в която технологиите водят до нашето унищожение. Тя разглежда по-фини и по-коварни ефекти, които технологиите предизвикват върху човешката психика и така те променят ежедневието ни и диктуват ритъма на живота ни:

„Писмата и вестниците идваха всеки ден по едно и също време и бяха точни като църковните камбани. Тогава четяхме вестници на закуска. Ако имаше някакво развитие по темите в тях, научавахме от вечерните новини или във вестниците на следващия ден. Слушахме новините в часа на излъчването, защото иначе нямаше как да ги чуем. Огромна част от хората използваше един източник на новини, така че когато дискутираха дадени събития, те го правеха под всеобхватното небе на една и съща реалност. Времето минаваше в сравнително големи единици или поне не в милисекунди и постоянни ъпдейти. Няколко часа не се считаха за голям отрязък от време, що се отнасяше до това да се свържеш с колегите, приятелите или с незначителните новини около теб.

Изминалите времена имаха свой ритъм, който ти позволяваше да правиш едно нещо в определен момент. Времето имаше отделни части – сутрините включваха едно, вечерите – друго, освен това много от нас имаха почти еднакъв график. Тогава щях да чета вестника, докато слушам радио, но нямаше да си проверявам пощата, докато опреснявам статуса си, проверявайки новинарските сайтове с телефон в ръка. Телефоните бяха привързани към стената, дори и да бяха безжични, пак бяха обвързани с границите на дома ти. Качеството на звука им беше добро. На тях хората водеха дълги, задълбочени разговори, почти непознати днес. Сега телефоните се използват, докато шофираме, пазаруваме, пресичаме. Тогава общата представа беше, че щом си на телефона, значи си само там.”

Солнит разглежда и как получаването на писмо се превръща от вълнуващо събитие – „Хартията и почеркът също ти разкриваше нещо, подобно на думите” – в прагматична задача да отговориш на нечия молба или ти самият да изпратиш някакво нареждане.

„Писмата се превърнаха в имейли, като за момент имейлите имаха цялата дълбочина и сложност на обикновените писма. Те бяха нова красива форма на общуване, която комбинираше интимността на написаното от сърце с бързината на телеграфа. После имейлите се изродиха в нещо като кратки текстови съобщения. Текстовите съобщения бяха обвързани с възможностите на телеграфа – технология от 40-те години на XIX век – и понякога беше доста странно да ги изпращаш. Скоро телефонните обаждания се пренесоха предимно на мобилните телефони, чийто качество на звук беше посредствено и освен това бяха предразположени към загуба на връзката („прекъсваш ми” се повтаряше непрекъснато), дори когато говорещите не бяха заети с нещо друго. Комуникацията започна да се смалява до кратки императивни фрази и фрагменти, докато тънкостите на правописа, граматиката и пунктуацията бяха изоставени, за сметка на по-лирични и необятни възможности. Комуникацията между двама души в много случаи се превърна в групово бърборене: казваш на всичките си приятели във Фейсбук и последователи в Туитър как се чувстваш и след това следиш популярността на поста си. Животът ти вече има рейтинг.”

Въпреки че оценява множеството ползи, които новите технологии за комуникация притежават, Солнит разисква и цената на тези възможности:

„Преди технологиите са увеличавали комуникацията, но сега сякаш я намаляват. Сладкодумството на писмата се превърна в суховати съобщения, чиито нюанси трябва да декодираш; интимността на телефонните разговори се превърна в недоразумения, заформени в чатове на мобилния ти. Когато мисля за онзи изгубен свят и начина, по който живеехме преди тези технологии, виждам две противоположности: усамотение и общуване. Новите технологии ни поставят някъде по средата – успокояваме страха си да бъдем сами, но без да предприемаме пълноценно общуване. Това положение е плитчина между две по-дълбоки зони, сигурно място между опасността да общуваме със себе си и околните.”

Спомняйки си една ситуация, която се среща все по-често – докато чакат да бъдат настанени на масата си в ресторанта, група от млади хора съсредоточено гледа в екраните на телефоните си, вместо да общуват помежду си – Солнит пише:

„Изглежда слабо вероятно всяко едно от децата, чакащо за масата в 20.00 ч., да има неотложна работа на мобилния си, по-скоро така е ориентирано съзнанието им. Понякога се чувствам като в лош научнофантастичен филм, където всички приемат заповеди от малки кутийки, свързани с извънземен разум. Всъщност така могат да се оприличат и големите корпорации, а мобилни телефони, които не са свързани по някакъв начин с големи корпорации, не се срещат често.”

Солнит засяга и твърдението на психоаналитика Адам Филип, че в живота ни все повече присъства чувството, че изпускаме нещо:

„Неспокойствието завладява все повече от нас, чувството, че трябва да правим нещо друго, независимо какво правим и дали вършим две неща едновременно. В живота ни постоянно присъства безпокойствието, че изоставаме и трябва да наваксваме.”

Солнит счита, че чувството ни за загуба е мъгляво и неопределено, но е ясно осезаемо:

„Мисля, че това се дължи на промяната в качествата на времето, вече все по-трудно можем да опитомим собственото си време. Моето време вече не е разделено на големи, ясни отрязъци, а е съставено от малки разпилени фрагменти. Вината за това е моя, но и твоя също – вината е на всички нас, които не намират време за няколко необезпокоявани часове за себе си. Ние сме разбити на парченца. Ще трябва да скъсаме с това.

 

Днес е трудно да си с някого изцяло, необезпокояван, трудно е дори да бъдеш сам със себе си. Изчезва изящното изкуство да не правиш нищо, също познато като размишляване, самоанализ или просто обикновени моменти на съществуване, когато вървиш сам от едно място до друго, или когато зяпаш през прозореца на влака или автобуса, съзерцавайки пътя, но новите технологии пренасищат тези моменти. Такова време за себе си, в което просто размишляваш, вече се смята за празнота или е изпълнено с всякакви звуци и неща, които те разсейват."

Солнит засяга и проекта Google Glass, който не навлезе масово, а се превърна повече в карикатура на днешния ни живот:  

„С ужас наблюдавах рекламно видео за тези очила, което показваше как реалният свят ще се превърне в един екран, на който постоянно ще изскачат бележки, които да ни напомнят за нещо. Видеото показваше живота на модерно момиче от Бруклин, чиито очила ще ѝ показват балончета с информация в стила на Хелоу Кити от мига, в който се събужда сутрин. Нито една от показаните бележки не беше жизненоважна информация. Това устройство е базирано на предположението, че животите ни изискват много управление и да бъдеш добър мениджър на всичките задачи в живота си е най-висшата цел. Но така ли е?

 

Забравям практически неща през цялото време, но забравям да размишлявам и върху мистериите на Вселената. Чифт очила, които показват температурата, възможността за валежи или това, че някой ме кани на питие, няма да ми помогнат в размишленията за справедливостта, смисъла на живота и т.н., породени от красивото синьо небе по здрач."

Солнит размишлява за тази част в нас, която е съблазнена от обещанията за ефективност за сметка на това да се чувстваш наистина жив. Корпорациите перфектно експлоатират това наше влечение към тази съблазнителна илюзия за по-добра ефективност. Солнит се спира на градинарството, плетенето и въобще дейностите, които изискват ръчен труд, които могат да ни помогнат да си върнем по-правилното усещане за време:

„Нуждаем се от манифест на идеята за правене на нещата бавно, той би обяснил какво общо имат виниловите плочи и домашният хляб. Няма да победим корпорациите чрез плетене, но ако се отдадем на удоволствието от плетенето, градинарството или затварянето на кисели краставички, можем да разберем стойността на света извън целия електронен шум и да познаем едно по-здравословно усещане за време.

 

Трябва да излезем от заешката дупка на забързания електронен свят и да се върнем към по-бавното ежедневие, да открием алтернативи на отчуждението, съпътстващо плетения на машина пуловер, произведен в страна, за която не знаеш нищо, или бурканчето сладко от голяма корпорация, която вреди на околната среда, експлоатира работниците си и може би дори има нещо общо с масовото изчезване на пчелите.

Идеята да забавим ежедневието си е опит отново да съединим разпадащия се свят като време и действия, които извършваме. Идеята е смешно малка, но пък е героично амбициозна.”

 
 
 
Виж още:

Кога да спрем да пишем или... Seen
Подобрете комуникацията и увереността си
Правят ли ни технологиите асоциални?
Проблемите в бизнес комуникацията за жени



Теми   комуникация | общество | общуване

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.