Идва момент, в който целият ти свят се преобръща с главата надолу. Светът ти претърпява жестоко земетресение. След него се търсиш сред руините, за да се събереш и продължиш в общоприетата посока - напред! Събираш пъзела наречен с твоето име, част по част, миг по миг, камъче по камъче и сядаш.
Сядаш, за да се наредиш отново. От теб се изисква да бъдеш прецизен, внимателен, точен, защото всяко неправилно поставено парченце, отразяващо личността ти, е болка, сълзи, спомени, които завършват с въздишка, вместо със загадъчната ти усмивка. Нареждаш се криво-ляво. Браво! Изглеждаш почти правдоподобно.
След едно такова преобръщане, никога не си същия пред себе си и другите. Нещо в теб се къса, пречупва, драстично се променя и върви към своята забрава. Нещо в теб се заражда, развива и пътува с всичка сила към собственото ти осъзнаване и мъдрост. Осъзнаването и мъдростта не идват, когато си на двадесет, още по-малко когато си на двадесет и пет с вирнато носле. Идват след мълчанията ти. След поисканата тишина, в която само ти си си приятел. Идват след два-три шамара на живо, чиято физическа болка отминава за десет минути, но помниш "жеста" на другия цял живот. Идват, след като си подредил толкова грижливо онова, което желаеш да се забелязва от околните, че си забравил да скриеш чувствителността си, с която си играят група меркантилни простаци. Идва отсяването на всякакъв вид човеци, които приличат на всеки друг, но не и на себе си. Понеже ги е страх. Идва затварянето в себе си, което ти носи облекчение, както от парата на делниците, така и от подмятанията на завистта. Идват, както всяка сутрин една двойка гълъби кацат на прозореца на стаята ти, за да те погледат любопитно и да ти напомнят, че отново си забравила да им оставиш семена и трошици. Идва онова пълнолуние, в което не спиш, защото мислите и тишината на нощта, ти задават въпроси. Въпроси, на които никой, освен теб не иска незабавен отговор. Отговаряш си, разплакваш се, но си на чисто. Идва един, единствен близък до същността ти човек, за да ти подскаже, че си оставила нещо, което го кара да те мисли. Накрая настъпва на пръсти утринта. Не ти се говори. Мълчи ти се, поне година напред. Правиш си кафе и гледаш към часовника, чиито стрелки трептят напред.
След всичко и всеки, след всяка тъга или радост, оставаш неизменно само ти, изправен пред избор: дали да прегърнеш още един ден от живота си или да го пропуснеш. Пропуснатите дни не се помнят, изтичат неумолимо и толкова. Запомняме само онези дни, които са успели да ни развълнуват извън нивата на всяка допустимост, разтърсвайки ни с въпроса: "Живееш ли, мила? Прегръщам те!"
Автор: Мария Никова
НАЗАД
