Седя си и се чудя, как е възможно да харесвам много мъже на куп, и то еднакво. И да, с всеки ми е забавно, с всеки ми е приятно да общувам, с всеки се разсмивам. Знам проблемите и емоциите на всеки един от тях. Грижа ме е добре ли са, развиват ли се, усмихват ли се.
Но от опит, оставайки само с един, не след дълго време, започвам да чувствам липса. Празнота откъм нови знания.
Като пиявица за отрицателно време се старая да разбера всичко за него, да чуя и запомня всяка една житейска история, която е имал, да разбера мнението му за мен като личност, за мен като кариера. Да го накарам да ми даде съвет и така необходимата ми градивна критика. А аз попивам като гъба всичко казано. Започват проблемите, породени от загубата ми на интерес.
Започва търсенето на следващия – по-интересния, по-забавния, по-дълбокия, този от съвсем различната сфера.
Неусетно това се превръща в начин на живот – скитнически. Интересен, вълнуващ, с много истории, случки, преживявания, силни емоции, най-често положителни.
След което без драма, без сълзи и съжаление, без чувството, че е останало нещо неизживяно, просто тръгвам.
Но къде е краят? Има ли такъв? Годините минават, а повечето мъже, след определена възраст, спират да се развиват и да търсят вълнението. С всяка изминала година, срещата с По-интересния става все по-трудна.
Примирение – рано или късно, реалността ти удря шамар и те вкарва в рамките на обществените ценности.
Бунт – ще живея по моите правила, т.е. без правила, дори с цената на вечна самота.
Оптимизъм – ще вярвам и ще търся Другия Скитник, който ще е грабил така, както аз.
Но въпросът си остава: Какво се случва, когато ресурсът се изчерпи?
НАЗАД
