Най-накрая осъзнах, че не трябва да разбирам една жена. Само трябва да я обичам в цялата й дива мистериозност. Аз съм истински мъж. Не искам да разбера дамите. Както всеки мъж, веднъж разбрал нещо (или поне мислейки, че съм го разбрал), се отегчавам бързо и започвам да се оглеждам за ново предизвикателство.
Напоследък изгледах доста документални филми за изкачване на Еверест. Останах изумен от огромния брой катерачи мъже, които малко след като отминеше славният им момент на успешното изкачване започваха да си мечтаят как ще го направят отново, но този път с по-големи трудности и по-малко екипировка, по по-трудни маршрути и без кислородни бутилки.
Липсата на предизвикателство е като смърт за мъжката психика. Една истинска жена е духовният Еверест на мъжа. Той не трябва да се надява да я покори или да си мисли, че вече я е покорил. Тогава какво? Ако той е женен за нея и има успешна кариера, криза е онова „какво тогава”. Ние, просто устроените мъже трябва да се научим да ценим мистериозността на истинските жени.
Но каква е истинската дива женска природа? Клариса Пинкола Естес дава отговор на този въпрос в книгата си „Бягащата с вълци”:
Тя е женската душа... Тя е изворът на женствеността. Тя е инстинкт, скрити и виждани светове... Тя мотивира хората да говорят много езици; да владеят езика на мечтите, страстите и поезията. Тя шепне на нощта отдавна. Тя е началото, светлината, нощта, мракът, зората... Птиците, които ни разкриват тайни й принадлежат. Тя е гласът, който ни казва „От тук, насам".
Мъже, моля се да се учите да оценявате, както и самия аз се уча да ценя това, че нашите жени не са луди. Дори и най-странните сред тях не са. Склонни сме да мислим за дамите като за нещо, което трябва да логично, нещо, което да разберем с ума си. Когато това не се случи, вместо да се наслаждаваме на съблазнителната й мистериозност, ние се сбогуваме с нея и я наричаме луда, драматизираща, глупава, нелогична, слаба, емоционална, нестабилна. Или пък го отдаваме на предменструалния синдром. Отраснали сме в страх от женската природа, защото не я разбираме. И никога няма да я разберем. Не трябва да я разбираме. Ние дори не разбираме себе си! Ежедневно принизяваме нашите дами с употребата на жаргонни и обидни думи. Правил съм го цял живот. Дори все още го правя несъзнателно.
Мъжкият страх от женствеността ни кара да бъдем мъжете, които се отдръпват когато тя започне да плаче. Сълзите й не ни се струват логични. Сълзите й обикновено са необясними и за нея. Тогава започваме да мислим логично и искаме да разрешим проблема. Но това, което тя казва, че не е наред, всъщност не е причината. А дори и дамата да каже какъв е истинският проблем, обикновено няма логично решение. И знаем това, защото да разрешим нейния проблем по мъжкия начин рядко елиминира нейното недоволство. И това ни вбесява. Нейната логика се присмива на нашата.
За щастие, на жените ни не им е нужно да ги разбираме. Те познават простата мъжка природа и са наясно, че не е възможно тя да разбере тяхната сложна душевност. Това, от което жените се нуждаят е силно, зряло, непоколебимо мъжко присъствие.
Дамите се нуждаят от онзи дълбок, успокояващ поглед, уверена мъжествена стойка, които мълчаливо им нашепва мъжкия ни обет „Имаш мен. Тук съм. Всичко ще се оправи. Обичам те”. Мъжете трябва да разберат отново, че женствената дама не е дефектна версия на човек. Тя е нашия духовен Еверест. Ако сме достойни и я доближим с благоговение и смирение и зачитаме нейната мистерията, тя ще даде на нас най-изисканите гледки на красотата и чудесата си. Но ако ние подценяваме и смятаме, че можем да я завладеем, тя ще ни се смрази и лавините й ще ни затрупат.
Мъже, не забравяйте!
Не е наша работа да разберем жените. Нашият свещен дълг е... просто да ги обичаме.
Автор: Браян Рийвс
НАЗАД
