Срещнахме се, преди да познавах себе си. В онзи момент единственото, от което се нуждаех, единственото, което търсех, беше твоето одобрение. Върху него градях представата си каква жена съм. И каква трябваше да бъда.
Исках да ме насочваш. Харесваше ми да ме променяш. Исках да съм твоя. Да съм олицетворение на твоята идея за жена. За жената до теб. Исках да бъда до теб.
Но изискванията на твоята любов бяха твърде високи. И аз никога не успявах да ги достигна. Но се борех да го направя. Борех се с всички сили. Трябваше да съм усмихната, когато ми се плачеше – ти не понасяше сълзите. Трябваше да съм весела, когато бях огорчена – не обичаше сцените. Трябваше да съм силна, когато бях слаба – беше ти досадно да ми бъдеш опора.
И тези изисквания скоро се превърнаха в стени. Затвориха се около мен и ме направиха своя пленница. Не можех да се освободя от тях, защото щях да срещна твоето неодобрение. Щях да чуя критиките ти. Щях да видя гневния ти поглед. И аз стоях там, затворена в тях, чакайки да дойдеш и да ме вземеш.
Тъмнината ме плашеше, самотата ме плашеше, но аз вярвах в теб, в нас. Вярвах, че ще ме видиш, че ще ме освободиш. Понякога те виках, понякога плачех, а понякога просто мълчах. Вярвах, че ще ме усетиш. Вярвах, че ще чуеш сърцето ми, душата ми...
Но колкото и малка да ставах, за да се побера между стените ни, колкото и търпеливо да чаках, ти не идваше. Не идваше истински. И разбрах, че твоята любов не носеше спасение, не носеше светлина, не носеше надежда. Само празни обещания. И звука на вратата, която се затваря след теб, когато си тръгваше.
Тъмнината около мен ставаше все по-голяма. Влезе вътре в мен. В сърцето ми. Отпечата се на лицето ми. Станах сянка на момичето, което бях.
Ти почти ме пречупи.
Но само почти.
Защото не чу как нещо в мен започва да крещи. Не усети как сърцето ми напираше със сетни сили да разкъса оковите. Не разбра, че малко преди да изчезна, аз се възродих.
Защото аз не мога да бъда победена. Духът ми не може да бъде сломен. Дори и от теб. Най-вече от теб.
Аз нося светлина в себе си. Нося надежда. Нося любов.
Аз съм като феникс, възкръснал от пепелта.
Сега съм цяла. Сега съм силна. Сега съм СЕБЕ СИ.
Стъпила съм здраво на земята и усещам как силата й се влива в мен. Усещам как вятърът трепти в крилата ми и знам, че скоро отново ще мога да летя.
Твоите стени вече не ме задържат. Твоите изисквания вече не ме интересуват. Твоето одобрение вече не ми е нужно.
Ти не си ми нужен. Нужна съм си АЗ.
Защото музиката в мен повече не може да бъде заглушавана.
Автор: Кати Паркър
НАЗАД
