Обещахме си, че няма да се променим. Обещахме си, че няма да се забравим. Обещахме си, че винаги ще бъдем заедно, дори ако ни дели безкрайно разстояние.
Но обещанията ни се оказаха като думи, написани върху пясъка, които вълните на живота заличиха. И ние забравихме клетвите, които си дадохме.
Годините минаваха, контактите ни ставаха все по-редки, срещите ни оредяха. Обвинявахме графиците си, оправдавахме се със задълженията си. С това, че живеехме в различни точки на света. Но нека си признаем – трябваше да обвиняваме единствено себе си.
Открихме нови приятели. С тях споделяме постиженията си, борбите си, всичко, което преди споделяхме помежду си. Сега минават месеци, преди да разберем, че някой от нас е сменил работата си или започнал нова връзка, или има ново жилище.
Какво стана с хората, които си обещаха, че няма да се забравят? Защо не се търсят вече? Защо не споделят какво се случва с живота им?
Знам, че от време на време и вие си задавате тези въпроси. Затова, искам да ви кажа, ако все още има значение за вас:
Липсвате ми, приятели! Много ми липсвате!
Знам, казват, така се случва в живота.
Знам, казват, хората се променят.
Променихме се и ние. Животът ни превръща в непознати. Но аз ви помня. Още сте в сърцето ми. Знам, че и аз съм във вашето.
Ще намерим ли обратно пътя един към друг?
Автор: Ели Лий
НАЗАД
