Тя имаше всичко. Почти всичко, което бе желала. И бе празна... Отвътре бе гнила. Или поне така се чувстваше. Живееше живота си сякаш насила. И сякаш всичко й бе даром - красотата й, интелекта й, парите й, перфектното й семейство, изкуствените й приятели, фалшивите й връзки.
Утрото се плисна в очите й още с първите лъчи. Усети позната сухота в устата си. Разпилените й коси ухаеха на пури и ром. Тя облиза устни... Мразеше да се напива в чужди страни. Скуката и желанието за развлечения я доведоха в Куба. Бе прочела някъде, че тук тече безкрайна фиеста. Грабна фалшивите си приятелки, полигави се фалшиво на баща си, залъга фалшиво майка си и замина.
Търсеше нещо ново, различно, нещо, което да разтърси отегчената й 23-годишна душа. Надяваше се да е Куба. Вкуси и Тайланд, Венесуела, Париж и Дубай. Навсякъде едно и също. ВИП барове, ВИП алкохол, ВИП персони. В Куба поне имаше качествен ром. Добра се с ръка до телефона. Рум сервиз, кана с вода, плодове. Приятелките й влетяха. Море, слънце, красив плаж.
”Виждала съм и по-красиви” - си каза тя с досада. И все пак Санта Клара бе красив курорт. Стана й тъпо. Адски тъпо. Бе отегчена до мозъка на костите си. Тръгна да се разхожда сама. Разбити мисли се гонеха из съзнанието й.
„Крайно време е да се влюбя”. Според нея любовта бе измислица, приумица на онези литературите, благодарение на които те си изкарваха хляба. И все пак... искаше нещо да я разтърси, искаше да чувства. Тогава го видя. Дете, което събираше миди по плажа. Малко момченце, успяло да се добере до лазурните частни плажове. Стори й се смешно. Подвикна по него на английски. Детето й отговори на испански. Подари й мидички. Опредено беше по-приятна компания от кухите й приятелки. Детето я попита защо е тъжна. И тя заговори.
Говори повече от час, без да спира, без да бъде прекъсвана, говореше и знаеше, че я слушат. Тогава момченцето й каза, че тя няма мечти. Била ги изгубила някъде по пътя, докато бързала да порасне. Тя го попита, за какво мечтае то. „Аз мечтая да събера всички мидички на този плаж”. Тя се засмя с глас. Май бе забравила, че разговаря с дете. И същото дете се обърна и й каза: „Más vale tarde que nunca”*. И тя никога не го забрави.
4 години по-късно тя следваше мечтите си. Стоеше на ръба между два свята и пиеше чай. Бе посланик на добра воля към ООН. Мисията й я изпрати във Пакистан. Там между дипломатическите срещи, строежа на пътища и училища срещна и любовта. В очите на едно момче, между три чаши чай тя се влюби. И всичко запулсира. Между двата свята, със закърпена душа, тя впи нагорещените си чаени устни в новата си любов. Гласът на детето я следваше навсякъде. Сега тя вече имаше всичко. Сега тя вече усещаше всичко.
*Más vale tarde que nunca - По-добре късно, отколкото никога.
НАЗАД
