X

На стоп до Истанбул… и други приключения

от в 17:12 на 08.10.2014 в Свободно време | Пътувания


На стоп до Истанбул… и други приключения

На стоп до Истанбул… и други приключения

Представяте ли си да извървите 2500 км пеша... за 4 месеца? Или да пътувате на стоп от Белгия до Турция... за 7 дни? И през цялото това време да снимате филм, да говорите с непознати и да се опитвате да оцелеете? Именно това са направили Карстен де Вилдер и Дими Думортие - режисьори, пътешественици, музиканти, въобще хора, които знаят как да изпълнят живота си със стойност. Двамата са в България за представянето на филма "На стоп до Истанбул" в рамките на международния фестивал за документално кино Sofia Biting Docs. Срещнахме се с Карстън и Дими, за да поговорим за пътя, който ни променя, и хората, с които ни среща съдбата.

Разкажете ни повече за себе си.
Дими: Карстън е от Холандия, а аз съм Белгия, където в момента и двамата живеем. Определям себе си като артист, скулптор, музикант, а от 4 години правим филми заедно.
Карстън: Също така имаме общ интерес към жени. Всъщност се познаваме, защото и двамата бяхме с една жена, не едновременно, разбира се. (Смее се.)
И тук влизаме в обяснения на българската дума „баджанаци”…
Дими: Карстън работи в телевизията, а аз бях социален работник, занимавах се с младежи с проблеми, най-често реализирахме проекти с училища. Направихме пешеходен преход от Белгия до Испания с млади хора, които имат проблеми с пристрастяване, наркотици и т.н.

Изминахме около 2500 км, вървяхме като вид терапия. 4 месеца, всеки ден, без почивка.

Казват, че пътят променя. Каква беше промяната във вас след толкова дълъг път-терапия?
Дими: Мисля, че най-важната промяна е, че преоткриваш природата като нещо, на което можеш да разчиташ, научаваш се как да общуваш с непознати, научаваш се да вярваш в себе си. Когато младежите, с които изминавахме този път, се връщаха в семействата си, те бяха героите на семейството, вече не бяха черната овца.
Карстън: Друг важен аспект е, че те са направили нещо сами, зависели са от собствените си усилия.
Дими: Това беше първият ни филмов проект с Карстън. Аз реших, че ще напусна работата си като социален работник, защото исках да се развивам в по-творческа посока, и едно от последните неща, които можех да направя със старите си колеги, беше документален филм по тази тема. Направихме филма и си казахме: „Окей, кое е следващото?” Истанбул!
Карстън: Идеята беше да проверим можем ли да пътуваме и да работим заедно по филм. Правенето на филм не е лесно, когато имаш голяма компания зад гърба си, пък какво остава, когато правиш всичко сам – снимането, звука, монтажа плюс спирането на коли, които да ни качат. Не трябва да подценяваме и аспекта с оцеляването, защото не знаеш къде ще те отведе днешния ден и какво ще се наложи да преживееш. Когато имаш 7 дни, ти трябва да продължаваш, независимо дали си на средата на нищото. Така че две нощи спахме просто до храстче зад бензиностанцията.

Защо се насочихте точно към Истанбул?
Дими: За поколението на моите родители, през 60-те и 70-те придвижването на стоп е било много популярно, то е било начин на живот за много хора. Дори има песни за това. Карстън, разкажи за твоите родители.
Карстън: Моите родители са от поколението след войната, които през 50-те и 60-те имат това усещане за свобода, но нямат пари да пътуват, нямат кола и какво могат да направят… тръгват на стоп. Така че те са представители на този порив не просто да отидеш някъде, но да отидеш в чужбина, да избягаш. Да пътуваш за празниците например. Със семейството и с децата.

И през 70-те, когато и ние се появихме, цялото семейство пътуваше на стоп.

Аз имам брат и сестра, така че баща ми стоеше със сестра ми, а майка ми с двете момчета и чакахме на известно разстояние един от друг. И ако едните ги вземеха, когато колата минеше покрай другите, шофьорът обикновено казваше: „Ето още един човек на стоп с дете”, а майка ми: „Ами да, това е съпругът ми...” Добре, хайде взимаме ги и тях. И така пътувахме.
Дими: Знаете ли, стопаджийството е изкуство и ако го правиш като изкуство, се превръща в нещо красиво и вдъхновяващо, което е много повече от просто пътуване. За много хора това е начин на живот. И опит, който трупаш. Защото оставяш живота си в ръцете на съдбата, а съдбата може да направи с него каквото си поиска, изисква се много дзен отношение. Освен това трябва да „блестиш” по определен начин, защото в противен случай никой няма да те вземе.

Да блестиш...?
Карстън: А това е трудната част, защото когато си изкарал две нощи без да спиш, трябва да излезеш на пътя и отново да сияеш. Именно затова е изкуство, защото трябва да се научиш как да сияеш.
Дими: Развихме собствен начин за привличане на хора, създадохме си собствен танц. Защото след три дни на пътя ние не бяхме стигнали доникъде, бяхме някъде из Германия, дори не и на една трета от пътуването. Имахме големи палци, табелки, хореография и танци.
Карстън: Малките неща са тези, които правят разликата. 

Искахме да направим филм, който да прави хората щастливи.

Да, но на третия ден вие самите не сте били щастливи.
Дими: Да, но това е част от неизвестното, от изненадите по пътя.
Карстън: Вярно е, че искахме да направим щастлив филм, но всъщност си задавахме и много въпроси за насилието.
Дими: Да, това е едно от нещата, които повечето хора казват за пътуването на стоп – не е ли опасно. Едно от първите неща, които трябва да имаш предвид, когато тръгваш на стоп, е, че не трябва да бъдеш уплашен. Понякога хората са като кучетата – надушват страха… и биха направили неща, които не искаш да ти се случват. Но ние сме двама мъже, смятам, че сме силни и интелигентни мъже, а и не се качваме във всяка кола, която спре. Ако спре кола с четирима гангстера вътре, разбира се, че няма да се качиш. Например докато прекосявахме Сърбия, беше много трудно да хванем кола. Стопаджийството там не е популярно, може би заради скорошната война, но

хората са уплашени и ти казват, че и ти също трябва да се страхуваш

да пътуваш на стоп. Но след това приключение знам, че всеки може да пътува на стоп, стига да спазва определени правила.

Имахте ли интересни срещи и запознанства по пътя?
Дими: Не, но просто искахме да направим филм (Смеят се.) Имахме много и любопитни срещи. Например чувала ли си за шофьор на камион, който е поет. И е сърбин! Запознахме се и с войник, немски войник, който мрази войната.

Какво мислите за стопаджийството в България?
Карстън: Беше много лесно. България беше към края на нашето пътуване до Истанбул, бяхме уморени, но също така и по-опитни. Имахме само един ден и буквално се нуждаехме от чудо… и чудото се случи, но това е краят на филма, който няма да ви разказваме.
Дими: Знаете ли по време на това пътуване, няколко пъти ни качваха жени. Една от тях каза: „Вие сте вашата дестинация. Ако дестинацията не е във вас, вие никога няма да пристигнете. Ти трябва да бъдеш пътят до Истанбул, иначе няма да стигнеш.” Защото трябва да живееш сега, в този момент.

Хубавото на пътуването на стоп е именно възможността да се срещнеш с такива хора, а хората, които те взимат, имат нещо да кажат.

И това прави пътуването интересно.

Разкажете ни за някои от другите ви приключения?
Карстън: Определено искам да разкажа за нашето пътуване от Москва до Вилньос по стъпките на Наполеон. Наполеон е искал да превземе Русия, не е успял и е трябвало да се върне назад, това се е случвало през зимата… и ние така го направихме. Пътувахме с костюми на Наполеонови войници.

Защо правите това?
Карстън: Това е един много добър въпрос. Знаете ли дълго време работех в телевизията и виждах как се правят неща без душа. Например имаш 30-минутна емисия новини, която трябва да напълниш независимо дали има или няма новини днес. 

И след като дълго си правил неща без душа, накрая искаш нещо смислено и стойностно.

Дими: Друго интересно в нашето пътуване до Русия е фактът, че има много стереотипи. Това е доскорошният враг по време на Студената война, ние сме техните вчерашни врагове. Но отношението, топлината и гостоприемството, които получихме от тези хора, са несравними. Но това е част от приключението на пътя, получихме много любов и се срещнахме с изумителни хора. Същото е при стопаджийството – хората имат интересни истории, интересни гледни точки, има много щастие. Както и музика. Ние сме музиканти и в този филм сами направихме музиката. Това беше още един начин да отпразнуваме пътуването.

Разкажете ни за музиката си?
Дими: Да, имаме концерт в четвъртък в едно столично заведение. Нашата музика няма определен етикет, ние изпълняваме музика, която смятаме за интересна. Карстън свири на китара и пее, а аз също пея и свиря на хармоника. Карстън свиреше рокендрол, но сега бавно преминава към джаз звучене, аз пък пиша много текстове, обичам френски шансони и експериментираме в тази посока. Имаме също така и някои балкански песни от 20-те и 30-те години. Ще бъде интересно.

Вижте кога и къде може да гледате филма тук



Теми   документален филм | интервю | истанбул | на стоп | пътешествие | Пътуване | филм

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.