Децата! Онези малки създания - винаги усмихнати, вечно щастливи, със сияйни и чисти души, но едновременно с това и беззащитни. В отношението си към тях ние синтезираме собствените си духовни ценности и морал. Всеки би казал, че без нашата подкрепа те са изгубени, но дали не сме ние изгубени без тях?
Всеки се ражда и „попада” в ръцете на своите родители. Те го обгрижват, възпитават и пазят. Без тях животът на едно дете е немислим. Дават му не само физическите нужди като храна, вода и топлина, но и духовни - обич, доверие, внимание, утеха. Та кой няма нужда от тях, дори да е вече възрастен? Когато детето отрасне родителите са тези, които го напътстват, дават му съвети, подкрепят го. Така от дете се превръща в пълноценна личност, способна да се справи с всички препятствия и несгоди по пътя си. И му дават крила - да отлети, да следва своя вятър, където и да го отвее той.
Нека погледнем и през погледа на родителите. Какво внася едно дете в техния живот? Как се чувстват те? Колко хубаво щеше да е, ако всяко едно дете беше плод на любовта между двама възрастни! Но дори и да не е, стига само да чуеш плача на своето новородено, за да осъзнаеш, че обичаш някого повече, отколкото себе си. Родителите дават много на едно дете, но получават още повече в замяна. За всяка грижа получава в замяна усмивката на едно бебе. Защото колкото повече даваш, толкова повече получаваш. Може би не веднага, но точно когато имаш нужда. Без децата и грижата ни за тях животът е немислим. Та има ли смисъл да живеем, ако след себе си не оставим нищо. Нали те са продължението на нашия живот, нали ние вдъхваме в тях не само биологични черти, но и духовните си ценности.
Има една английска поговорка, която гласи следното: „Не възпитавайте децата си. Те така или иначе ще приличат на вас. Възпитавайте себе си.” Защото човек, дори и пораснал, трябва непрестанно да се учи. Детската градина, училището и университетът дават знания и опит, но смятате ли, че е достатъчно? Човек трябва да се учи от всичко - от грешки, от опита на по- възрастните, но най-вече от децата. За много хора сигурно звучи смешно. Но най- добрите учители са децата. Всеки се ражда чист и прекрасен и няма нищо друго освен сетива. Благодарение на тях детето вижда всичко красиво и истинско, разумът не служи като бариера и не спира действията им. Колкото по- големи ставаме толкова повече разумът ни отклонява от сетивата ни. Лутайки се в стремежите си да строим къщи, да купуваме скъпи коли, да трупаме пари и да разрешаваме всекидневните си проблеми забравяме да виждаме и да се радваме на малките неща.
А именно децата ни учат винаги да бъдем усмихнати - нещо, което в забързаното си ежедневие забравяме. Да бъдем добри - нещо отшумяло днес, да се радваме на живота, вместо да се отчайваме от несгодите. Да бъдем съпричастни, да помагаме на хората около нас, а и на животните дори, да вярваме, да мечтаем, да рискуваме, да повярваме в себе си и в другите. Звучи лесно, но кой възрастен прави тези неща?
С годините човек става затворен, несигурен, прекалено разумен. Забравяме да чувстваме, да преживяваме, да се усмихваме. А трябва! И най-лесният път, по който можем да постигнем това, е наблюдавайки децата. В тези малки невинни същества по необясним и вълшебен начин откриваме океан от добродетели- любов, надежда, упование и смелост. Те са извор на сила, увереност, вдъхновение и живот. Може и да не правят всичко по правилния начин, но нима големите го правят?
Човек, който е обграден от детски смях, е като в крепост. Никой не е в състояние да помрачи слънчевите му дни. А щом са слънчеви радостта и хармонията са неизбежни.
Децата са живота, те са утрешната светлина - нека никога не забравяме това.
Автор: Валя
НАЗАД
