X

Необвързаните жени са най-романтични

от в 09:40 на 28.01.2016 в Всичко за теб | Любов


Необвързаните жени са най-романтични

Необвързаните жени са най-романтични Снимка: soymoda.net

Вместо да губи енергия и време в търсене на мъж, журналистката Дафне Меркин се наслаждава на свободата и веселието, което й предлага животът й на необвързана млада дама.

Седя тук, заедно със съпругата на брат ми – щастлива съпруга и майка на четири деца, в градината на лятната й къща през един приятен следобед. Обсъждаме неин приятел, който наскоро се е оженил повторно – възрастен мъж, от когото ще очаквате да се бракува за съвсем различен тип жена от глуповатата 20-тина годишна блондинка, с която се задоми. Моята снаха сподели, че е забелязала, че никоя от по-възрастните й необвързани приятелки (независимо дали са вдовици или разведени) не ходи по срещи. Тя го сподели като тъжен, дори притеснителен факт. И се замислих, че аз се намирам във съвсем същата ситуация – нямам човек до себе си и не съм излизала с никого от много време. Но истината е, че аз не смятам, че това ме прави обект на съжаление – мисля за себе си като за жена, която има свободата да прави всичко, което си пожелае.

За да не мислите, че разсъждавам като лисицата, която рекла, че гроздето е кисело, тъй като не можела да го достигне, позволете ми да отбележа, че достигнах до това свое твърдение съвсем наскоро. Като повечето хетеросексуални жени, аз също прекарах по-голямата част от зрелия си живот във връзки с мъже – бях приятелка, годеница, а за кратко и съпруга. Разведох се малко преди да навърша 40 и очакванията ми бяха да се омъжа отново в близкото десетилетие. И почти го направих на два пъти. Единият кандидат-съпруг беше имиграционен адвокат, който изпитваше ужасяващ страх от разделите, а другият – психиатър, който не можеше да спре да се заглежда по други жени. Отдръпнах се навреме и от двамата и не предприех следващата крачка. Бях уплашена от клаустрофобичното чувство, което свързвах със сериозното обвързване – страхувах се от факта, че така затварям възможностите си за нови връзки (аз съм моногамна и не възприемам друг тип отношения), както и от факта, че бракът предначертава живота ти стъпка по стъпка – трябва да вървите винаги двамата, също като животните, навлизащи в ковчега на Ной.

Понякога ми се струва, че идеята да се събуждаш всяка сутрин до един и същи човек ми се струва прекалена и смятам, че повечето от нас се чувстваме изплашени от подобно бъдеще. Е, с изключение на онези, които са емоционално уседнали и с нетърпение очакват подобен начин на живот. Да се умориш от това да бъдеш с един и същи партньор не е много по-различно от това да си омръзнеш сам на себе си. Ако трябва да бъда честна, понякога си представям това да бъда част от сериозна двойка като това да бъда заключена в тясна стаичка, а ключът да бъде отвън. Разбирам какво казва един от пациентите на терапевта Стивън Грос– „Когато съм в сериозна връзка се чувствам сякаш изчезвам, умирам или губя разсъдъка си“. Да, това е леко преувеличено, но изразява и моите чувства.

И все пак, коя от нас поне веднъж не е изпитвала чувството за "ние" и не е изричала фрази като: "Ние обичаме класическа музика" или "Ние никога не сме яли суши", визирайки себе си и своя възлюбен? Да, безспорно сдвоената идентичност е за предпочитане пред отчайващата самота. Но все пак се изисква особена доза предвидливост и мисъл за бъдещето, за да можеш да бъдеш част от двойка, както и понякога неосъзнатата преценка, че не съществува по-добра половинка за теб. Или поне примирението, че дори и да съществува, вероятно никога няма да я срещнеш.

Това, което се опитвам да кажа е, че е изключително трудно да останеш необвързана в култура, според която щастието е предмет единствено на обвързаните. За да останеш сама се изисква не само да бъдеш независима, но и тотално да се противопоставиш на вътрешното чувство за примирение, което хората се обвързват. Например: той може да не е много очарователен, но е изключително благосклонен към непрекъснато мърморещите ми родители. А от мъжка страна: тя не може да готви и харчи прекалено много за дрехи, но успява да се превърне в душата на всяка една компания.

Но където става дума за жени, искащи деца, там битува и напрежението за по-шумно и по-настоятелно тиктакащи биологичен човек, който притиска следващия потенциален донор на сперма. Това са типа компромисни решения, които хората взимат през цялото време. Макар и никой да не обвинява двойките в циничност, аз лично смятам, че необвързаните са истинските романтици, споделящи устойчивата, вероятно детинска и най-вече неизречена мечта за непознатата Половинка, която все още ни убягва от погледа.

Ако се обърна назад във времето, мога да забележа корените на моето безпокойство по отношение на двойките. Всичко започна с моите родители - и фактът, че бях озадачена от идеята, че майка ми е избрала баща ми, дистанциран и сприхав човек, да бъде неин спътник в живота. Любезно посочвах на майка ми всичките му недостатъци, като се започне от мъничките му очи до дебелите му устни. От време на време изтъквах и положителните му качества - съвършеното му остроумие и ироничния му подход към комплиментите, но не смятах, че това е достатъчно, за да плени една жена.
На всичкото отгоре, баща ми е останал отдаден ерген до навършване на 42 години. Майка му тържествено му приготвяше дрехите всяка сутрин и му сервираше чай и парче торта всяка вечер - в замяна на това получаваше... не съм сигурна какво. Усещах, че родителите ми споделяха еднакво възпитание, основано на техния немско-еврейски произход, както и изискана оценка към театъра и филмите и язвителен подход към всекиго. Но не разбирам как това компенсираше изблиците на ярост на баща ми за всичко - от непоставени на място моливи до пренебрегнато телефонно съобщение и постоянното му очакване някой да му прислугва.

В крайна сметка осъзнах, че въпреки всичките си възвишени и романтични идеали за брака и мечтаната представа за дългоочакваната сродна душа (тя се е омъжила на 30, което си е еквивалентно на 50 за православна еврейка от нейното време), майка ми е сключила доста хладнокръвна сделка. Въпреки че редовно отричаше да има интерес към парите и луксозния живот, мисля, че това беше нещото, което задържаше майка ми с баща ми. Неговите печалби на Уолстрийт са й дали възможността да бъде необременена майка на шест деца, с личен готвач, перачка, чистачка и намусена стара мома от Холандия, която ни гледаше като деца. Не съм виждала майка си да глади или да реже лук или дори да ни буди сутрин. Щом помахаше на баща ми за довиждане, закопчаеше палтото му и му оправеше шала, тя беше свободна да прекара времето си както пожелае - което включваше среща с интериорния дизайнер, посещение при фризьора, както и следобед, прекаран в четене на последните й литературни открития.

И все пак аз не съм имунизирана срещу очарованието на мъжете. Ако не друго, винаги съм била обсебваща от мига, в който проявя интерес към някого от противоположния пол. И макар и да ме измъчваха противоречиви чувства към всекиго, с който действително се срещах, парадоксът беше, че никога не можех лесно да продължа напред, ако нещата помежду ни не се получеха. Така например имаше един адвокат с огромно чувство за хумор, по когото наистина си падах в средата на двадесетте си години. Въпреки че имахме доста пламенни преживявания в леглото (толкова пламенни, че му се наложи да инвестира в пижама, за да не будуваме по цяла нощ), аз успях да намеря недостатъка му - неговото бъдеще ми изглеждаше като от предградията до моята по-сложна манхатънска перспектива.

Една събота вечер, след като го критикувах за някаква проява на нечувствителност, той доведе връзката ни до прибързан край, искайки да сляза от колата, докато фучахме по Второ авеню на път за вечеря. Спомням си с болезненото чувство, с което асоциирам само най-травматичните събития в живота си, че му звънях по телефона няколко нощи подред, без да промълвявам и дума и му пусках тъжна любовна песен в слушалката. В крайна сметка дори принудих един от братята си да му се обади, за да му обясни, че съм страхотно момиче и пиперливият ми език не означава нищо. Излишно е да казвам, че той изслуша постановката на брат ми, без да се трогне.

Когато най-накрая се омъжих на 34-годишна възраст, го направих под някаква принуда. Срещах се с човека, който стана мой съпруг, в продължение на шест години (с няколко раздели) и въпреки че връзката ни бе по-сериозна от всичките ми предишни отношения, аз бях достигнала до извода, че той не е човекът за мен. Бях потънала в съмнения и безпокойство от различните му недостатъци и фактът, че не се вписва в моите нужди - това беше пречката и във всички мои предишни връзки. Така и не успях да намеря човек, който да премине с лекота от спалнята до заседателната зала, така да се каже - да бъде убедителна фигура както у дома, така и навън.

На всичкото отгоре научих чрез горчивия си опит никога да не се доверявам на собствения си вкус и да подхождам с повишено внимание към избора на партньор. Бях естествено привлечена към това, което един от психолозите ми нарече "ранени гълъби" - мъже, които бяха изгубени, тъжни или гневни; мъже, които не бяха все още разцъфнали - и моят бъдещ съпруг не се различаваше от този тип. След това се сгодих, развалих годежа, взех си почивка и в крайна сметка не след дълго се гмурнах в брака - резултат от съвместна среща с психолога и майка ми (обърнете внимание - а не с мъжа, за когото се омъжвах) и определих произволна дата за сватбата след три седмици. 70-те човека, които напълниха хола на родителите ми една вечер в края на ноември, за да ме гледат как сковано се спускам по стълбището в мръсно бялата си рокля, със сигурност са си мислели, че набързо организираната ми сватба е резултат от непланирана бременност.

Тези дни, анализирайки двойките, които познавам, се опитвах да установя дали вината е в мен или в самата идея за брака. Има една или две двойки, които могат да служат за поучителна история: мъж и жена, които спорят толкова яростно за всичко - от начина, по който един от тях държи дистанционното до неуспеха да нарежат сиренето правилно, че ожесточеността им пуска дим. Предполагам, че парите, децата или инерцията държат тези двойки заедно, предизвиквайки равни части съжаление и презрение у околните. Има ги и двойките, които изглеждат тихо уморени един от друг, потънали в дългата монотонност на брака, но се примиряват с тежкото си положение. И накрая са онези редки двойки, които са като родени един за друг - приятели, но повече от приятели, които ни дават по една капчица надежда.

Но разсъжденията ми стигат само дотук. Ако ме попитате дали предпочитам 24-годишната ми дъщеря да остане сама или да си намери партньор, несъмнено бих предпочела второто. Все пак това да си необвързан върви с определено количество емоционален дискомфорт, независимо дали е на парти, където си единствената без половинка или на екскурзия, когато се уморявате от случайни свалки от непознати. И да не пренебрегваме въпроса за сексуалния живот - или по-скоро липсата на такъв. Не мога да кажа, че съм била непорочна през годините. Имаше го онзи младеж от романтичната ми младост, който се появи няколко десетилетия по-късно и неговата интензивност, която първоначално ми се струваше завладяваща, а по-късно - дразнеща, най-вече защото връзката ни в леглото не съвпадаше с духовитостта на разговорите ни извън него. Имаше го и онзи женен магнат, чиято енергия и любопитство бяха толкова интригуващи, колкото отблъскващ беше нарцисизма му. Фактът, че можеше да има всяка жена, която пожелае, ме накара да се чувствам като възстаричко момиче-играчка, което се сгушва в него, когато госпожата е извън града или бизнес срещата му е била отменена. В крайна сметка не съм от жените, които са специалистки в секса за една нощ и интимните отношения с непознати и сухите периоди бяха достатъчно продължителни, че да ме накарат да се чудя дали мога да живея изцяло без секс.

И тук идва изненадващата част: Въпреки че бих излъгала, ако кажа, че съм се примирила със самотните нощи или че не се отдавам на еротичните фантазии (някои от които са си проправили път в сънищата ми), не мога и да кажа, че губя много време в съжаление за изгубения плътски живот. След като преминеш възрастта, в която хормоните бушуват, сексуалното желание става все по-лесно за овладяване и се превръща в избор, а не в принуда. Мисля си за цялата енергия, която съм влагала в романтиката и секса и чувствам леко облекчение от това, че не споделям живота си с никого. Също така си казвам, че предвид факта, че съм писателка, има какво да кажа за силата на сублимацията - възможността да трансформираш либидото си в "социално полезни" постижения. Вижте къде са отвели Фройд сведенията, че е спрял да прави секс с жена си, когато бил на 40 години и след това е прекарал още 40 вълнуващо продуктивни години в мислене и писане.

Бих искала да завърша щастливо, въпреки факта, че съм необвързана, за да не оставя и теб, читателката в състояние на нерешителност, в каквото съм и аз. Иска ми се да имам възможност да кажа: Това е мястото, на което се озовах и се чувствам добре тук. Но това означава да принизя витаещите си съмнения дали необвързаният ми статус е резултат от невъзможността ми да правя компромиси, а не благороден импулс. Миналата вечер например, завързах разговор с атрактивен непознат... който може да се превърне, ако съдбата го реши, в интригуващ партньор за вечеря... който може да се превърне (макар че не бих се обзаложила за това) в някой по-постоянен, някой, чието топло тяло ще украси леглото ми и чиито празни приказки ще запълнят самотните кътчета на живота ми.



Теми   връзки | любов | необвързана

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.