От Dama.bg искаме да споделим с вас историята на един мъж, който е разбрал какво е да бъдеш истински баща.
„Вчера следобед звънна синът ми и с изплашен глас ми каза: „Ние напълно случайно, кълна се в живота на котката, разбихме обектива на фотоапарата ти”. Бях оставил обектива на перваза на прозореца, защото си мислех, че там няма да пречи на никого. Но когато в къщата ти има малко дете и котка, такова безопасно място просто не съществува, както сам се убедих.
Започнах да премислям как ще се прибера вкъщи след работа и ще им дам да се разберат. А котарака за бонус и от яйцата ще го избавим, че иначе е прекалено буен в мое отсъствие. Обективът струваше над 2000 лева. Прекалено силно ми бъркат в джоба техните буйни игри.
На въпроса ми какво точно са счупили, получих отговор „всичко” и че по стаята са разпилени парченца стъкло.
Мислено погребах обектива, произнесох прощална реч над гроба му. Вечерта след работа се прибрах, целият обвит в аура на справедлив съдия, на когото му предстои да накаже провинилите се.
Преоблякох се и си взех душ. Чух историята как „Котарака скочи там… а аз отивам при него… а той взе че скочи… аз да му помогна… а той там… а аз… а той после… и накрая… И обектива се счупи”.
И какво да правим сега. Казах му, че сега ще се наложи да продадем всичките му играчки: таблета, лаптопа, колонките и всичко останало, за да можем да купим нов обектив. Дребосъка само кимна с глава и унил се прибра в стаята си. След малко се върна, носеше колонките си и ги остави на масата. Попитах го защо ги носи, а той отвърна, за да мога да си купя нов обектив. А той седеше притихнал и тъжен…
Има проблем с коляното и вече трети месец седи само вкъщи, на домашна форма на обучение. Затворен между четири стени. Делнични дни с жена ми сме на работа, а той стои сам с котарака. И учителите му идват за по няколко часа. А момчето ми е на 9 години, времето в което трябва да тича, да рита топка, да играе с приятели по цели дни, а вместо това е затворен вкъщи. Помислих си за всичко това и сърцето ми се сви. Майната му на обектива! Ще му се скарам, когато оплеска нещо с домашните или в училище. За немъжка постъпка също, ако се наложи. За лъжа. А за това… Дяволите ги взели тези стъкълца и пластмаси!
Нищо лошо не му казах, задето бе счупил обектива, не му се карах, не го наказах. Обясних му само, че за парите, които е струвал обектива, можем да сглобим с „Лего” цяла стая. И той, невинно по детски, се впечатли.
А после си спомних как, когато бях на 16 години, разбих колата на татко. Бешв август 1989 година. Той ми разреши да покарам колата му из село, а аз взех че излязох на главния път за Пловдив. Паникьосах се, не удържах волана и полетях в канавката. Колата беше разбита, както и лицето ми от сблъсъка. Прибрах се вкъщи и като знаех характера на баща си, чаках най-страшното. Той ме погледна, мълча дълго време, стана, облече се и излезе. Като дойдоха полицаите, той им обясни, че сам е карал колата и е изгубил управление. А на мен не ми каза нито една лоша дума. Само ме попита – Добре ли си? Тогава всичко е наред…
Нито една счупена вещ, особено случайно, не си заслужава да се караш с любимите си хора. И няма значение какво смятат досадните педагози и мудните психолози-теоретици, защото аз знам, че постъпих правилно. Също както навремето постъпи и моят баща. И много ми се иска да вярвам, че и моят син някой ден ще постъпи по същия начин със своето дете!”
НАЗАД
