Тези думи са за вас... За всички вас, които обичах. И които знам, че ме обичахте. Тези думи са за вас, които се опитвахте да останете в сърцето ми... За вас, които ми давахте сърцата си... Тези думи са за вас...
Всяка от вас беше различна. Беше специална. И беше истинска. За мен. Обичах всяка от вас. И с всяка от вас си мислех, че мога да остана. Но не можех. Не е, защото не исках. Исках. Или поне така си мислех. Поне така се чувствах. В началото. Влюбвахте се в мен. И аз се влюбвах във вас. Влюбвах се в очите ви, които ме гледаха с обожание. Влюбвах се в ръцете ви, които ме докосваха с любов, нежност и безрайно внимание. Влюбвах се в усещането, което ми давахте, когато заспивахте до мен в леглото ми. Влюбвах се в това да бъда обичан. От вас. От всяка една от вас. И ви обичах. Всяка от вас. Обичах ви искрено и истински. Не се съмнявайте в това. Обичах ви, макар да ви нараних. Макар да разбих мечтите си. Макар да станах причина за сълзите ви. Обичах ви...
Обичах да държа дланите ви в своите. Обичах да вдъхвам аромата на косите ви. Обичах да ви усещам по кожата си. Обичах всяка от вас и всичко във вас. Наистина ви обичах...
Но просто... обичах нещо друго повече. Обичах усещането да си свободен. И сам. Да бъдеш там, където искаш. Да правиш това, което искаш. Обичах да обичам себе си. И все още обичам. Обичам тръпката от първите срещи. Обичам усещането да се бориш да спечелиш жената до себе си. Обичам, когато се разтопява в ръцете си...
Не успявахме да задържим тези усещания за дълго, нали? Знам, вината беше в мен. Аз бях този, които ви караше да се променяте. Защото не ви давах това, от което се нуждаехте. И влюбените ви очи скоро става гневни. Усмивките ви изчезваха от лицата ви. Радостта да сме в настоящето скоро се изместваше от страха за бъдещето. От страха за това накъде отиваме и докъде ще стигнем. Несигурността ще стигнем ли изобщо някъде заедно.
И ние не стигахме. Разделяхме се, много преди да се разделим "официално". Разделяхме се в мечтите си. И в сърцата си. Всеки от нас се затваряше в себе си. Искахме различни неща, търсехме различни неща. Ставахме различни хора. Хора, които вече не можеха да чертаят общо бъдеще. Не умееха да градят и общо настояще. И имаха само миналото. А никой не може да живее в него. Не че не се опитвахме. Но не се получаваше. Нямаше как да се получи.
И раздялата се случваше. А с нея идваше и болката. Болеше ви от това, което ви причинявах. А мен ме болеше от това, че ви боли. Болеше ме много. И затова бягах от вас. Бягах от усещането, че не съм мъжът, който искахте от мен да бъда. Бягах от чувството за вина. Бягах от вас... и от себе си. Бягах от любовта.
И днес продължавам да бягам... Накъде, не знам. И докога, не знам. Знам само, че често си мисля за вас, за всички вас. И се питам дали и вие си мислите за мен. Мразите ли, забравили ли сте ме... Или... може би не? Така, както аз не съм забравил вас... Може би още ме носите в сърцето си, така както аз ви нося в своето. Може би... може би някой ден ще ми простите. За да мога и аз да простя на себе си...
Автор: С. М.
НАЗАД
