X

"Още един ден" от Фабио Воло

от в 17:22 на 28.07.2014 в Свободно време | Книги и цитати


"Още един ден" от Фабио Воло

Цена 16 лв.

Издателство Colibri

"Още един ден"

В рамките на една любовна история може да има от всичко. Целият живот се „случва“ в хода на едно запознанство-влюбване-опознаване. „Още един ден“ ни среща с Джакомо – млад мъж, който води добре осигурен, но монотонен живот. После изведнъж в живота му нахлува Тя, а редом с нея и въпросът „Възможно ли е да си влюбен в някого, когото не познаваш, а само срещаш ежедневно по обичайния маршрут в трамвая?“ Дали да се обвързваме, дали да имаме деца и от кого, какво търсят мъжете у жените и какво търсят жените у мъжете, защо не винаги успяваме да бъдем себе си – тези вечни теми са разгледани с лекота и хумор от позицията на опита. Отговорите ги дава животът, когато се осмелим да го живеем наистина.

 

Фабио Воло

Фабио Воло, артистичен псевдоним на Фабио Бонети (р. 1972 г.), e съвременен италиански писател, шоумен, радио- и телевизионен водещ, актьор, който си партнира с Моника Белучи, диджей и певец. Но може би най-успешното му поприще все пак е писателското, романите му са неизменно на върха на литературните класации, преведени на множество езици, издават се в милионни тиражи, съизмерими и дори надхвърлящи тези на Паулу Коелю. Наричат го кумир на съвременна Италия, култов писател, абониран за бестселъри... Воло пише просто за сложните взаимоотношения в живота, спонтанно и непринудено подтиква читателя да се вгледа в съществуването си и, защо не, да промени нещо. В чисто човешките истории на неговите герои всеки може да припознае свое преживяване, емоция, копнеж, разочарование. В началото на годината „Колибри“ издаде и „Първите утринни лъчи“ – един непринуден и съкровен разказ за предизвикателствата на свободния избор.

Тя имаше навик да си пише нещо. И го правеше често. Носеше си една оранжева тетрадка с твърди корици и си пишеше в нея.
„Какво ли толкова пише? Дали пише за мен?“, не спирах да се питам.
Обичах да я гледам така, пишеща. Защото за целта си сваляше ръкавиците и виждах ръцете й; но и защото изглеждаше цяла погълната в заниманието си. Чак ревнувах. Когато пишеше, не вдигаше глава от тетрадката през целия път, но и ставаше още по-привлекателна за очите ми: добивах неистово желание да съм част от света й.
Понякога пък четеше. Тогава също не се разсейваше. Четеше с очила. Стояха й добре. Харесваше ми как слага пръст под дясната страница, плъзга го по ширината и го отделя от останалото от книгата: твърде обикновен жест, но направен от нея, ме пленяваше, беше ми някак обобщаващ за нейната деликатност и чувствителност.
Със същия десен пръст понякога си въртеше кичур от косата.
Момичето от трамвая беше хубаво. Харесвах я – лицето й, косата – гладка, тъмна, гъста. Харесваше ми нейната шия, китките, ръцете. На едната ръка носеше тънка халкичка. Без други пръстени или гривни. Само една тънка халкичка. Но най-много ме привличаха очите й – прокрадващото се в тях, ако само ги кръстосаш с поглед, за миг дори. Нейните очи бяха тъмни, дълбоки, бяха неизбежни.
„Възможно ли е да си влюбен в някого, когото не познаваш, а само срещаш ежедневно по обичайния маршрут в трамвая?“ – това се питах през онези дни. И не знаех отговора.



Теми   книга | книги | любов | Фабио Воло

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.