„Миналата година наша приятелка изпрати на мен и баща ти картичка за Коледа. В нея ни пожела спокойствие и радост. Под новостите за нея и двете ѝ малки деца, тя беше написала, че изминалата година я е дарила с „много радост, но с малко спокойствие.”
Баща ти и аз избрахме спокойствието пред радостта, затова ти не съществуваш. През повечето време, докато сме вкъщи, в нашия тих и подреден дом, докато се радваме на свободата, която носи липсата на деца, аз съм щастлива от решението ни.
Но понякога се питам от какво и от кого съм се отказала.
Никога няма да разбера какво е да те прегърна силно и да бъда изпълнена с любов, по-могъща от всичко друго на света.
Никога няма да усетя какво е да се сгушиш в мен, докато разглеждаме книжка с картинки. Няма да вдъхна аромата на косата ти, останала все още мокра, защото не си ме оставил да я изсуша. Никога няма да се любувам на блестящите ти кафяви очи, които толкова ще напомнят тези на баща ти. Вместо това избрах топлината на котката в скута ми.
Няма да гледам ужасена, докато внимателно обзаведеният ни дом се пълни с все нови и нови безполезни играчки. Перушина, камъни и други „съкровища”, събрани по време на неделната разходка, никога няма да припарят до первазите на къщата ни. Бежовият диван ще си остане чист, без петна от твоя боровинков сок.
Вече ми липсват моментите, в които ще седим около кухненската маса и тайничко ще похапваме бонбони, които уж пазя за специални случаи.
Щяхме да украсяваме кексчета заедно. Само че кремът щеше да е в невъобразим лилав цвят, вместо в нежно розово, защото майка ти пак щеше да е прекалила с червената боя.
Щеше да изровиш отнякъде някакви кутии, да ги залепиш една за друга и после да ги боядисаш в сребърно, защото ти е хрумнало да си робот. Баща ти щеше да се ядоса, защото щеше да му се иска крайният резултат да изглежда добре, но разбира се, че ще изглежда ужасно, все пак си само на четири.
Перфектно окосената ни морава няма да бъде безмилостно изровена по време на потресаващо непохватни игри на топка, в които ще пропускаш всяко подаване. Цветята няма да бъдат откъснати безжалостно от любопитната ти ръка.
Няма да се смея на баща ти, докато с нравоучителен тон ти обяснява някакви много важни и приспивни неща за живота. Той никога няма да те вдигне високо, за да видиш малките прасенца или други животинки зад оградата.
Личният ми кабинет у дома ще си остане мой кабинет – мъничко подредено място само за мен. Няма да се тревожа за липсата на свободно пространство, понеже играчките ти са превзели всяко кътче. Няма да се питам къде да настаним малкото ти братче, когато решим, че искаме още едно дете.
Дните ми ще си останат неорганизирани и пълни с егоистични възможности. Няма да съм принудена да си говоря с другите майки в училищния двор.
С баща ти ще продължим да се радваме на силната ни привързаност един към друг. Ще правим всичко, което си пожелаем и когато си пожелаем. Никога няма да се тревожим, че ще започнем да си крещим, защото и двамата сме изтощени от грижата за теб.
Затова ние направихме своя избор. Основната причина е, че не мога да си представя страховете ми да се окажат верни. Не искам да те обвинявам за хаоса, който ти неминуемо ще донесеш.
Част от мен вече съжалява за това решение. Защото никога няма да разбера дали, избирайки този спокоен, подреден живот, не изпускам живот пълен с фойерверки и приключения с едно мъничко създание, способно да ме дари с най-висшата радост.”
Анна Фиш
НАЗАД
