Скъпа дъще,
Вчера ми каза три думички, които обгърнаха сърцето ми (и не, не бяха онези три думички). Докато разсъждавах върху тях, осъзнах, че е време да ти напиша писмо - писмо, което ти ще прочетеш след много време.
Сега си на 2 и има още дълги години, докато станеш възрастна и започнеш сама да градиш живота си.
Тези години ще пропълзят за теб - бавен прогрес от детските радости към навлизането в пубертета и тийнейджърския гняв, които ще се смесват понякога в объркващ микс от емоции, който ще те кара да се чудиш коя си, накъде отиваш и дали е възможно да останеш дете завинаги или да забързаш времето и най-накрая да станеш възрастен.
За мен от друга страна, тези години ще излетят неусетно като скоростен куршум от сладко-горчиви емоции, които ще се смесват в микс от радост, раздразнение, гняв, каращи ме да се чудя коя си, как си стигнала дотук и дали е възможно завинаги да останеш моето малко момиченце.
Понякога се чудя каква ще бъдеш, когато навършиш 18 и се отправиш към университета, но по-често размишлявам каква ще бъде нашата връзка, когато това се случи. Знам, че отношенията между майката и дъщерята минават през доста трусове в юношеските години и колкото ми се иска да вярвам, че някак ще избегнем всичко това, съм реалист и знам, че дори и най-добрите връзки минават през своите трудности.
Така че ако отношенията ни охладнеят през следващите 16 години и ти ме чувстваш далечна в деня, в който напуснеш гнездото, искам да ти кажа каква е връзката ни сега, когато си на 2. Защото понякога най-добрият начин да направиш стъпка напред към някого е да погледнеш назад към това, което е било преди.
Сега си една малка купчина от радост и усмивки. Обичам да се взирам в греещото ти личице с бялата му кожа, големите сини очи, розовата устичка и перфектното носле, което е съвсем малко криво (между другото това беше първото нещо, което забелязах в теб, когато те видях - и не защото го виждах като недостатък, а защото моят нос е съвсем същият).
Срамежлива си пред нови хора, но бързо се превръщаш в жизнерадостното и общително момиченце, което познаваме пред хора. Непрекъснато създаваш шум около себе си: говориш, пееш, тананикаш си, пищиш или плачеш. А израженията ти, Господи! Имаш повече характер, отколкото мога да овладея, но колкото и да е уморяващо, обичам всяка минута с теб (освен минутите, в които се чудя дали тъпанчетата ми ще се пръснат от писъците… тогава не те намирам за много очарователна).
Може би съм толкова възхитена от теб, защото характерът ти е такъв, какъвто винаги съм искала да имам. Докато аз съм срамежлива и резервирана, несигурна и неловка, ти си безсрамно отворена. Пееш с пълно гърло, разпервайки ръцете си сякаш си звездата на някое шоу от Бродуей. Обичаш да си център на внимание, докато аз се крия от прожекторите. Има голяма вероятност с течение на времето да станеш по-смирена, може би повече като мен, но се надявам, че винаги ще запазиш поне една искрица от огъня на детството ти.
С теб сме единствените жени в 5-членно семейство и затова чувствам връзката си с теб различна от тази с братята ти. Дали е истина или си въобразявам, предстои да разбереш, но попивам всеки момичешки момент, който двете с теб споделяме и се надявам, че ни предстоят още много такива. Вече показваш, че се интересуваш от дрехи и тъй като аз съм лишена от всякакъв моден вкус, ще разчитам на теб през следващите години да ме спасиш от модните престъпления, които ще имам намерение да извърша.
Може би е малко глупаво да го казвам на 2-годишно дете и може би гледам на нещата твърде дълбоко, но мисля, че причината да се разбираме толкова добре е, че не сме само майка и дъщеря - ние сме приятелки. Да, поставям ограничения, когато е необходимо и те поправям, когато грешиш, но също така обичаме да се държим детински заедно и ти знаеш, че без съмнение аз съм и ще бъда винаги най-голямата ти почитателка. Нашата връзка ще се промени с твоето напускане на семейното гнездо, но се надявам, че ще успеем да намерим правилния баланс на отношенията си и когато станеш жена.
Една от многото благословии, с които ме дари, е лекотата, с която отиваш в леглото. През последната седмица или две обаче искаш да ти чета още една книжка, да седиш по-дълго в люлеещия се стол и да те гушкам ту аз, ту татко ти - правиш всичко възможно да удължиш времето ни заедно. Вчера, когато най-накрая те положих в легълцето ти, ти ми промълви 3 думички със своето сладко гласче, които ме накараха да настръхна: “Не ме оставяй”.
След 16 години ще разменим позициите си. Аз ще бъде тази, която ще иска да удължи още малко времето ни заедно. Аз ще бъда тази, която ще иска да останеш с мен още няколко минути. И когато се отправиш към вратата, всичко в мен ще крещи “Моля те, не ме оставяй!”, но няма да изрека думите. Ще те прегърна силно и ще те пусна да си тръгнеш, знаейки, че правиш това, което трябва. И също като малкото момиченце, което разперва ръчичките си, докато пее от все сърце, ти ще разпериш крилете си, докато живееш от все сърце.
Има три фрази, които изричаш по няколко пъти на ден: “Не ме докосвай!” (обичайно е отправена към братята ти), “Гледай ме!” и “Мамо, ела!”. Надявам се, че като пораснеш, ще продължиш да казваш тези три фрази. Първата на момчетата, които без съмнение ще се редят в опашка за вниманието ти, а втората и третата на мен. Защото независимо къде те отведе този свят и в който и да се превърнеш, искам да запомниш едно нещо - независимо колко сме далече една от друга, физически или емоционално, трябва само да кажеш “гледай” или “ела” и аз ще се появя на мига.
Обичам те на 2 и те обичам на 18. Винаги и завинаги.
С обич,
Мама
НАЗАД
