Какви бяхме като деца? Нека да си спомним:
Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. Водата се топлеше на печката. Памперсите не бяха открити. На контактите нямаше предпазни капачки. Шкафовете вкъщи не се заключваха никога, вратите на къщите също стояха отключени. Но никой не крадеше парцалените ни топки и кукли.
Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.
С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Ходехме със синини и натъртвания, с драскотини и дори със счупени глави. Но никой на никого не се сърдеше за това.
По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. Но никой не се разболяваше от това.
Отивахме на училище без придружител. Нямахме училищни бодигардове. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. Дърпахме плитките на седящите пред нас момичета. Но те не ни се сърдеха и дори бяха горди с това.
Нямахме видео и кабелна телевизия с над 100 канала, нямахме GSM-и, нямахме компютри с 3D игри и Интернет.
Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха.
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1. Щом се събудим сутрин, първата ни работа, след като излезем от банята, е да влезем в Интернет, още преди да сме си изпили кафето, дори.
2. Изпадаме в паника, ако видим, че сме забравили в къщи мобилния си телефон и обезателно се връщаме, да го вземем.
3. Пращаме e-mail на колегата, който работи в съседната стая.
4. Отдавна вече не пишем на ръка.
5. Когато си чатим с някого, пишем 4-ка вместо „ч” и 6-ца вместо „ш”.
6. Намигваме ето така ;-) , а се усмихваме все по-рядко и то - ето така :-)
7. Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща, ICQ или SKYPE.
8. Чувстваме се като без ръце и направо не знаем какво да правим, ако сървърът „забие” и загубим връзка с Интернет.
9. В края на работния ден изключваме компютъра, отиваме си вкъщи и включваме компютъра.
10. Ако вкъщи имаме само един компютър, правим график за работа с него, за да предотвратим евентуалните семейни скандали.
11. Децата ни изпадат в депресия, ако ги накажем с лишаване от компютърно време.
12. Когато правим резервация за почивка, обезателно питаме, дали в стаята има връзка с Интернет.
13. Когато си стягаме багажа за почивката, първото нещо, което слагаме в него, е лаптопът.
14. Изпадаме в ужас само при мисълта, че твърдият диск с безценната ни информация може да се „счупи”.
15. Или, че можем да загубим флаш-паметта си.
16. Започнахме да свикваме с виртуалната реалност и да се чувстваме в нея по-уютно, отколкото в реалната.
Сега, ти, който четеш тази тирада и вероятно се съгласяваш с нея, се усмихваш иронично. Или може би очите ти леко се овлажняват като моите...
Автор: Неизвестен
НАЗАД
