"Да се наслаждаваш на любовта, да имаш вяра в силите си, да превъзмогваш страховете си, да се въодушевяваш от живота, да търсиш помощ, когато имаш нужда, да позволиш да те утешават, когато страдаш....
Да вземаш собствени решения, да отстояваш избора си, да бъдеш своя приятелка, да не се боиш от присмеха, да осъзнаеш, че заслужаваш да бъдеш обичана, да се отнасяш към другите с любов, да говориш или да мълчиш според собственото си желание, да приемаш уважението заради постиженията си, да обичаш и да се грижиш за момиченцето в теб....
Да превъзмогнеш слабостта си към одобрението на другите, да не поемаш отговорностите на всички, да осъзнаваш чувствата си и да действаш последователно, да не преследваш похвалите, а удовлетвореността от стореното, да даваш, защото искаш, и никога, защото го смяташ за свое задължение, да изискваш достойно заплащане за работата си....
Да приемаш своите ограничения и своята уязвимост, спокойно да казваш „да“, само когато искаш, и да казваш „не“ без чувство за вина, да живееш в настоящето и да нямаш очаквания, да поемаш повече рискове, да приемаш промяната и да преосмисляш вярванията си, да работиш, за да излекуваш раните си - стари и нови, да се отнасяш с уважение към хората и да изискваш същото за себе си...
Да пълниш първо твоята чаша и едва тогава чашата на другите, да кроиш планове за бъдещето, но да не живееш в него, да се доверяваш на интуицията си, да приветстваш различията между половете, да развиеш пълноценни връзки на взаимна подкрепа, да превърнеш отзивчивостта и прошката в свои приоритети, да се приемаш такава, каквато си...
Да не поглеждаш назад, за да видиш кой те следва, да израстваш, като се учиш от разделите и неудачите, да си позволяваш да се смееш високо и безпричинно на улицата, да не боготвориш никого, а мен най-малко от всички."
Всеки път, когато препрочитам този откъс от „Пътят на щастието“ на Хорхе Букай, в очите ми се появяват сълзи. Успях ли да науча детето си да живее така? А аз самата живея ли по тези правила?
НАЗАД
