По случай днешния ден на детето, решихме да съберем най-скъпите детски спомени на нашите читателки. Благодарим много на всички, които се включиха. Нека днес отделим малко време на себе си, за да се върнем отново към най-чистия момент от живота ни - детството. Останете насаме със себе си и се почувствайте отново дете. Това ще ви даде много свобода и чувство на безгранична сила.
"Имам по-малка с 2,5 г. сестра. Като всички други деца, много обичахме да играем на криеница, но както всички каки и на мен ми омръзваше да се занимавам с нея. Казвах й да се скрием от родителите ни, докато ни намерят. Веднъж й казах, че ще й покажа моето любимо скривалище (раклата в спалнята на родителите ми) и я затворих там, за да мога да гледам анимационните си филмчета на спокойствие. Родителите ми се прибраха и започнаха да ме разпитват за нея, докато аз се усмихвам дяволито и не им казвам къде е. Започнаха да я викат, но тя не отговаряше. Когато се досетиха къде съм я скрила, отвориха раклата и я завариха как спи сладко, сладко върху меките завивки. Беше на около 3 г. Най-хубавият ми спомен е да я видя как спи като рус ангел в облаците (юргана в раклата)."
Споменът на Симона
Най-съкровеният ми детски спомен е когато бях на три години. Никой не ми врява, че може да имам толкова ранен спомен, но за мен сякаш се е случило вчера. Това е моментът, в който видях за първи път сестра си. Краят на октомври, стоим в старата и издаваща неописуем шум Зазка и чакаме. Майка ми се появява с един малък вързоп и сяда до мен на задната седалка. "Искам да я видя, мамо!", казвам аз. Тя отгръща малко от одеалото и видях едно мъничко човече със свити очички. Толкова малка и крехка, толкова нежна. Почувствах се горда и щастлива. Вече бях кака.
Споменът на Маргарита
Привет поотраснали приятели! Знам, че почти всеки от нас с носталгия си спомня за детството си, за онези безвъзвратно отминали времена, от които все още струи светлина – вълшебна светлина, способна не само да озари душата и стопли сърцето ни в трудни моменти, но независимото от сезона и времето навън, да ни даде сили да продължим смело напред по житейската пътека.
Вярвате или не, но любимият ми въпрос, който абсолютно винаги задавам на всеки човек, който по някакъв начин ме е заинтригувал и бих искала да опозная по-добре е ......."Какъв беше вкусът и ароматът на детството ти"? Повярвайте ми, че отговорът на този въпрос е в състояние сам по себе си да ви разкрие много за човека отсреща. Ароматът на моето детство бе повече от магнетичен. Това бе ароматът на розите в Розовата долина - нашата визитна картичка пред света. Поради факта, че майка ми е родом от Казанлък, всяко лято с брат ми с нетърпение чакахме да свърши учебната година, за да можем с баба и дядо (светла им памет) да се запътим към величествената долина. Още със слизането от влака, баба се отбиваше при всички комшии, за да ги поздрави най-сърдечно и извести за пристигането ни. Цялата ваканция прекарвахме в игри наволя и навън. Тогава нямаше мобилни телефони и Интернет. Всяка седмица ходихме на излети до Тулбето, Щипка и Столетов. Попивахме от историята на тези велики места, беряхме горски плодове, но естествено се връщахме с преполувени кошнички, но с все още свежи къпини, малини и дренки ... с две думи безгрижно време беше. Никога няма да забравя обаче, онзи пленителен аромат на рози, които витаеше в тамошния въздух. От дистанцията на времето днес розариумът в Парка на младежта в Русе ми е едно от любимите местенца, когато имам път в тази посока на града. Влияе ми изключително зареждащо. На тръгване оттам се чувствам като преродена. Вкусът от детството, който никога няма да забравя, е този, който излизаше от ръцете на баба. От 1992 г. започнах да „попивам“ всичко, което тя ми споделяше около вкусотийките, които майстореше. Започнах да си записвам грижливо всичките й рецептите, които пазя и до днес. След като баба ми почина с течение на времето започнах да надграждам и обогатявам рецептите й по мой си начин адекватен на времето, но базовите съставки оставих непроменени. Все още редовно чувам от близки и познати , че съм достойна наследница на баба си. Подобни думи, разбира се, ме ласкаят всеки път. Разковничето на всичко според мен е в това, че никога не забравям да сложа тайната съставка във всичко, което се захвана на правя. Тази съставка се оказа, че и баба е слагала винаги, но защо ли никога не ми я казваше в списъка с нужни продукти, който ми диктуваше. Досетихте се коя е тя нали... , да - ЛЮБОВ, разбира се. Без нея нищо и никога не се получава. От цялото си сърце ви желая никога да не губите любопитството си към живота и енергията, която ви кара да търсите, откривате и се впускате в нови , непознати и вълнуващи предизвикателства. Децата умеят всичко това - нека да вземам пример от тях. Ако сте го приспали, просто събудете детето в себе си и винаги носете малка частичка от него дълбоко в сърцата си.
Искрено Ваша: ЛОРЕТА
Най-хубавият ми детски спомен не е свързан с морето, въпреки че съм родена на няколко километра от него. Той е с появяването на втората ми сестричка – едно сладко сиво-лилаво бебе, което в началото никак не харесахме с другата ми сестра. Беше през март и както никога друг път нашите ни пратиха на детска градина. Ние никога не сме ходили на такава, но в този ден се наложи, защото мама бе заета. Да ражда! Около обяд, точно докато сърбахме супа топчета, най-злата мед. сестра (караше ни да ядем на сила) влезе и съобщи на учителката нещо. Пропуснах да кажа, че възпитателката ми беше баба. Сестрата изглежда й каза, че си имаме бебе. Бебе Константина. Няма да споделям какво точно изпитахме. Искахме да се свършва този обяд, да се свършва смяната на баба и да сме в болницата при това бебе. Е, наложи се да почакаме. И в началото никак не си заслужаваше, защото бебето ни се видя грозничко. Днес е една много красива жена, но когато бяхме малки бе само една малка отговорност. Детството ми и всички ярки мигове от него минаха с нея. И всички хубави спомени, които пазя са от пакостите и игрите ни. Ние трите сестри – като във филмите, приказките и въображението бяхме неразделни. Тогава по принуда, сега по желание. Честит 1 юни, сестрички!
Споменът на Надя
През 90-те години на 20-ти век аз бях дете. Към днешна дата само с хубави и положителни спомени се връщам към тези години от моето детство. Един ден през лятото, родителите ми решиха да правят основен ремонт на къщата. От увличащите игри навън с децата, аз виждах резултатите от ремонта вечер когато се приберем. Детската стая беше станала много хубава. Стените бяха облепени с шарени тапети. На мен ми направи впечатление, че в ъглите на стаята тапетите не минаваха по ръба, а го заобляха - съответно там има въздух. Този въздух според мен трябваше да бъде изваден. Реших тайно да разпоря тапетите в ъглите на току що ремонтираната детска стая. Въздуха беше изкаран, мисията ми приключи - съответно това което последва беше дълъг разговор с родителите ми, купуване на нови тапети и стартиране на нов ремонт.
Споменът на Радостина
Един от най-хубавите ми и ярки спомени е как пътуваме със семейството ми през нощта за морето, защото на малката ми сестра й ставаше лошо от пътя. Така спяхме на задната седалка и майка ми и баща ми си говореха на отпред. В колата винаги миришеше на кафе и посрещахме изгрева на плажа.
Споменът на Лора
Когато прочетох това предизвикателство се сетих първо за един, както весел така и прераснал в плачевен спомен. С моята най-добра приятелка като малки решихме да си разменяме сладките лилави и розови чехли на Том и Джери, аз обувах на единия крак моята чехличка, а на другия нейната, както и тя ... Беше смешно, бабите от квартала ни се смяха много както и преминаващите непознати хора...ние се забавлявахме, но точно в този момент, когато стигнахме до задната страна на блока, решихме да направим капан на една наша комшийка, малко по-голяма от нас, която не харесвахме. Изкопахме дупка, сложихме пръчки и листа върху пръчките с надеждата тя да дойде да се заяжда отново с нас и да тупне в капана, малко грубичко, но поучително...Вместо това, аз докато се въртях около така наречения капан, се подхлъзнах с десния крак, на който бях сложила моята си чехличка, паднах в капана и една от пръчките се заби под кокалчето на ходилото ми, обели се малко кожичка и почна да тече мн кръв, когато погледнах към крака си, все още си спомням цялата обляна в кръв чехла....,а моята приятелка до такава степен се погнуси или уплаши от гледката, че чак повърна....аз ту се смеех ту плачех....та тогава поуката, която си взех и не допускам до ден днешен е "не копай гроб на ближния, за да не паднеш ти самият в него ...Не мисли лошо не желай злото дори и на най-големия си враг, защото думите мислите и действията се връщат като бумеранг...'карма' .. :) дано да ви е било интересноо докато четете моя мъничък спомен.
споменът на Филис
НАЗАД
