X

Преселението

от в 10:00 на 30.04.2015 в Всичко за теб | Щастие


Преселението

Преселението

Преди шестнадесет години всичко изглеждаше много по-лесно и просто. „Имаме зелени карти. Ще отидем и ще видим. Винаги можем да се върнем.“ Днес погледнах във Фейса един мой разказ – „Емигрант“ и опулих очи. Две хиляди лайка, хиляда коментара. Боже, колко ли народ са видели и прочели това мое творение?!? Започнах да чета коментарите и се изгубих в тълпата. Един мъж пишеше, че се адаптира идеално и хич не се чувства объркан в чужбина; една жена се плашеше, че България обезлюдява; едни младежи се хвалят със смелостта си да работят и живеят в България, а други се гордеят с умението си да се оправят в чужбина… И всеки от тях е прочел, почувствал и поискал да коментира! Хиляди хора намерили време и желание да пишат няколко реда под разказчето ми.

Темата за емигрантството е много емоционална за нас, българите.

Усещаме я като че не става въпрос за емигрантство, а за преселение. Както преселението на Аспаруховите българи преди хиляда и четиристотин години.

Чудя се как ли е било тогава? Дали са били два милиона или са били по-малко? Вероятно са били по-малко. Тогава хората не са били толкова много. Да речем, били са милион. Дигнали са се по някакви причини. Може например да не е имало живот за всички там, в Стара Велика България, може пък да са се надявали на по-добър късмет по пътя на преселението, а може просто младият Аспарух да не е искал да чака смъртта на баща си и да се дебне с братята си за трона. Тогавашните преселения не ставали, както е сега, преселвали се и юртите, покъщнината, домашните животни, пеленачетата и старците. Всички заедно. Преселение на рода и племето. Преселение на народа.

Днес, когато два милиона души се вдигат от мястото си и тръгват на десетки хиляди километра от Родината си, не му казват преселение на народите. Казват му индивидуална свобода на избора. Знаете ли приказката за това, че всички умни мислят еднакво?

Каква индивидуална свобода, когато взимаш решение, взето от още два милиона като тебе? Ордата тръгва, българи!

Топуркането на копитата на водачите на стадото влудява бизоните. Те препускат напред без да знаят целта или смисъла на този бесен бяг. Земята се тресе под тях, прах застила небето, всичко живо бяга от пътя им, за да не бъде смазано под копитата.

Ордата тръгва. Колелцата на куфарите ромолят по излъсканите плочки на терминала. Историите за успели емигранти влудяват въображението, медиите дават своя дял за тази лудост с репортажи за лъскави коли, технически чудеса, постижения на млади българи в чужбина и интервюта с български лекари, преглеждащи американски наркомани.

Плаче майка България.

Водата залива градове и села, помита по пътя си нелегално построените къщи, отнася диги. Майките и бащите ни в старите селски къщи, струпали дърва за огрев, приличат на престарели ескимоси, изоставени от племето в замръзналата пустош пред един малък огън. Докато огънят гори, животът стопля старите гърди.

Има и още едно огънче. То се разгаря, когато звънне Скайпът. Особено, ако се обадят внучките. Големи девойки, хубавици, умници, говорещи български с английски, немски, испански, австралийски, италиански или някой друг акцент.

Понякога старото сърце не издържа и родителите тръгват по летища и самолети. Колко са страшни тези препълнени летища за тях – но там, на другия край, те ще могат да прегърнат внучки и внуци, да се поразят колко са остарели децата, да се порадват на тях и да се опитат да се успокоят с външните белези на тяхното благополучие. А после пак назад, обратно при догарящия огън.

Понякога децата си пристигат на летище София. И се почват едни гощавки, едно нескончаемо гости, един театър. Театър, целящ да покаже, че са добре, че не ги е страх, че племето не си е тръгнало, че все още има държава. Срещаш се и със стари приятели, и с близки и далечни роднини.

Преди шестнадесет години ме питаха как е в Америка и се оплакваха колко е кофти в България. Сега нищо не питат. Само говорят, разказвайки за работа, за деца, за политика, за мода, за каквото и да е. Само и само да не питат, да не знаят, да не ти дадат да си отвориш проклетата уста и да разкажеш някоя от онези гадни истории, които преди години звучаха в ушите им като тътен на копита.

Не бойте се. Няма да разказвам от онези истории. Ще ви разкажа друга история.

Беше задушница. Жената поиска да отидем на църква да запалим по свещица. Пристигнахме в българската църква, а там паркингът празен, църквата заключена. Казахме си – отчето е сигурно на гробища.

Тя, българската църква в Индианаполис, е построена от македонски българи, емигрирали преди три поколения, спасявайки се от сръбска асимилация. Те имат тук при кого да ходят на гробища.

Дойдохме в църквата на следващата седмица да запалим по свещичка и да си поговорим с отец Димитрий. Той е роден за отче. Плевенчанин, емигрант първо поколение, като нас. Тук е с попадията. Имат си деца и внуци. Добър човек е отец Димитрий. Той е свещеник, който като млад е искал да направи чудо и да помогне на някого. Златно сърце има. Днес не иска да направи чудо, а просто се старае да си върши работата честно и както той я разбира. Опело ли е – ще опее, изповед ли – ще изповяда. И къща ще ти освети и ще те покръсти, ако не си кръстен. Никога обаче отецът няма да те кара да идваш на църква или да спазваш традициите. Ако не го чувстваш – твоя работа. Когато решиш, си добре дошъл. Този човек ми вдъхна уважение към божиите служителите. Уважение, с което не пораснах през годините на соцреализма. Днес, от мен знайте, каквото и да приказват за поповете, има и свестни. Търсете ги. Свещеници, които носят искрата Божия. Гонете търговците от храма, но търсете божите хора. Отец Димитрий е такъв.

Та отидохме при отчето, той веднага ни покани в стаята си и седна срещу нас, готов да слуша.

– Отче – казахме – как е най-добре да отбелязваме задушница тук? Та ние тук си нямаме гробове.

– Запалете по свещичка, направете житце в къщи, почерпете съседите, а ако искате елате и на литургията сутрин рано преди гробища – отговори отецът.

И тогава ме дръпна дяволът за езика, та го запитах:

– Отче – казах – ти къде искаш теб да погребат, когато му дойде времето? Тук или в България?

Отецът наведе глава, помълча, а после отговори:

– Аз искам в България, до мама и тате. Но попадията казва: „Кой ще ти дойде на гроба в България? Тук поне децата ще наминават. Тук трябва.“ Ама мен все към България ме тегли.

Така ми каза отчето, така и аз ви го казвам.

Докато имаме гробове в България, не сме заминали.

Когато костите на умрелите изкопаем и ги отнесем по света, тогава ще се свърши и с нас, българите по българските земи. А дотогава, който ми каже „не си ти българин“, главата му откиням. Мъртвите ми са там в България. А моя гроб къде ще е, аз ще си реша!

 

Автор: Виктор Хинов

Източник: Еurochicago


Виж още:

Емигрант



Теми   преселение | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.