Опакована е с голяма червена панделка, лесно е да ѝ се зарадваш, кара те да се чувстваш по-жива от всякога, но и боли най-много. Повече от това да сложиш дезинфектант на раничка или да удариш малкото си пръстче във вратата. По-лошо от това да се удариш в ръба на масата или да те сритат в коляното.
Любовта боли толкова много, защото емоционално инвестираме всичко, което притежаваме, в нея. Отваряме се, ставаме раними, позволяваме ѝ да се стича във вените ни. Инжектираме я в ежедневието си, позволяваме ѝ да засегне всичко, до което се докоснем.
И когато Любовта реши да ни обърне гръб, сякаш пада домино. Едно се накланя и бута следващото и така нататък. Продължава до момента, в който и последното блокче е паднало, на пода има огромна купчина, а ние сме се свили и ридаем.
Любовта боли, защото превръща всичко хубаво в нашия свят в най-дълбокия нюанс на синьото, обладава всеки блясък надежда и щастие и ги разрушава. Кара ни да съжаляваме за това, че сме позволили да се отворим.
След това свикваме с чувството сърцето ни да е празно и ударите му да звучат кухо и силно. Ежедневието губи своя цвят, а светът е блед нюанс на сивото. Смехът е по-мъчителен от всякога и се опитваме по-силно от всякога да бъдем щастливи, че забравяме и губим идея какво ни е правило щастливи преди. Защото любовта се е превърнала в наситена болка.
Именно затова срещаме хора, които са напълно далеч от реалността, защото не могат да намерят нормалността отново. Затова срещаме хора, криещи се зад дебели стени и тревожещи се да допуснат някой да ги опознае – защото са били наранени и не могат да си представят да минат отново през това.
Любовта е консумираща и сложна и има способността да разруши всяко парченце в нас, ако ѝ позволим...
НАЗАД
