Това съм аз, приемаща, че никога повече няма да се върнеш.
Не съм сигурна в точния момент, в който осъзнах това. Може би е хилядния път, когато се сетя за нещо, което искам да споделя с теб, само за да бъда ударена от загубата ти отново. Може да е през тъмните и безкрайни нощи, когато безсънието беше най-добрият ми приятел и ти беше причината за това. Може да е в преходните моментите, когато не бях заета и ти се промъкна в съзнанието ми без моето разрешение. Възможно е, когато бях унила и депресирана и инстинктивно знаех, че трябва да направя нещо, за да се събера. Може да е била окончателността на сбогуването ни, когато мълчанието ти говори много за това как вече не искаш да имаш нищо общо с мен.
В този момент знаех, че не мога да продължа да живея в „задържане“, чакайки да се върнеш. Не бих могла да живея живота си в постоянно състояние на скръб и тъга, защото трябваше да се грижа за себе си още повече от всякога. Не бих моглa да позволя на обсебването ми да искам прекратяване на нашия край да ме погълне. Не можех да позволя на миналото ми да ме възпрепятства да изживея настоящите дни и позволих на реалността да ме изплъзне.
Това съм аз, приемайки, че трябва да продължа без теб, защото животът продължава.
Не съм те загубила просто в онзи момент, когато реши, че искаш да си тръгнеш. Губя те всеки ден, когато трябваше да се сблъскам с чисто нов ден без теб до себе си. Губя те всеки път, когато приятелите ми и членовете на семейството ме питаха за теб и трябваше да запазя самообладание, за да не рухна. Губя те всеки път, когато се натъквах на друг твой предмет, който си оставил след себе си и ми напомни за твоето присъствие или липса. Губя те всеки път, когато отварях очи и посягах към леглото за теб и празнотата стискаше сърцето ми толкова болезнено. Губя те всеки път, когато забелязвам колко си щастлив в социалните мрежи, показвайки, че си продължил.
Губя най-добрия си приятел и този, когото мислех, че ме познава най-много. Губя част от мен, която вярваше в това как любовта ще завладее всичко.
Обаче дълбоко в себе си, знаех, че трябва да продължа напред. Трябваше да спра да те гледам крадешком в социалните мрежи. Трябваше да призная на всички, че приключихме и да не се надявам, че може да се съберем. Трябваше да положа съзнателно усилие да събера всичките твои и мои вещи, които предизвикват тъжни спомени. Трябваше да избера себе си и да дам приоритет на благосъстоянието си пред всичко друго.
Това съм аз приемайки, че в крайна сметка ще се науча да виждам, че нашият край е за по-добро.
След всички сълзи и разбито сърце трябваше да се съвзема. Казах си, че ако наистина ни е било предопределено да бъдем заедно, щяхме да бъдем. Но сега, когато приключихме, трябва да си създам ново начало. Ще работя усилено върху целите си и бавно ще се изградя отново. Бих свикнала със самотата си и бих се влюбила в собствената си компания. Бих седяла в мълчание и бих се настроила със собствените си чувства. Ще открия страстите, които разбуниха сърцето ми и отново ме развълнуваха за живота. Бях се обградила с хора, които ме мотивират и ми носят толкова много радост. Бях се съсредоточила върху изцелението си и вярвам, че постигнах добър напредък.
Въпреки че още не бях там, наистина вярвах, че един ден това ще стане. Един ден ще пресечеш ума и това няма да ме разруши. Един ден ще те видя и няма да почувствам нищо.
НАЗАД
