За да не ви отегчавам с излишни детайли, ще бъда максимално кратък с предисторията. Преди седмици получих имейл, че имам възможността да участвам в уникално състезание с родни звезди. Едва ли не ми връчиха златния билет на Уили Уонка.
Голямата награда уж бе древна китайска златна маска, но според мен си е чиста статуетка БАФТА, даже си личеше къде й бяха рязали стойката с флекс. Кой знае от кого са я откраднали, ама все тая, пак ще струва много пари.
Стартът е в 9 сутринта на жълтите павета, а водещ и организатор е леко позабравеният Ник Щайн. Звездите са следните: Къци Вапцаров, Володя Стоянов, Папа Жан, Борис Дали и Деян Неделчев–Икебаната. Известните участват с неизвестни. Аз се паднах с Къци, което ми се стори най-добрият вариант. Ще се справим отлично. Стига да не разказва вицове, да не ме кара да медитираме или да му меря кръвното, всичко ще е наред. Изобщо от конкуренцията само Икебаната ми се струва по-сериозен съперник. Володя Стоянов докато прочете напътствията, ние ще сме финиширали. Онзи сладострастник Папа Жан вероятно ще натисне съотборничката си в някой храст, а Борис Дали със сигурност ще го приклещят някъде фенките му и ще го възпрепятстват.
Титлата е наша.
Ник Щайн започна да ръкомаха.
- Така, моля ваше внимание. Щом аз раздаде насоки, вие може тръгне. Имате право да се предвижва всякак, само не може да търси за помощ в интернет. И както гласи стара дойчланд поговорка. „Нека победи този, кой пръв успее финишира, пресичайки финална линия преди други.“
Дават ни първите пликове с гатанки. „По царския път тръгнете и на големия магазин се спрете.“ Сравнително бързо се досетихме за кое място става въпрос. Царски път, голям магазин... Това ще да е само мола на Цариградско.
На паркинга му имаше импровизирана сцена, където трябваше да изпеем по една песен. Бяха се събрали минимум 200 сеирджии. Грам не мога да пея, но поне ще се излагаме заедно. Теглим си листче с песен от някакъв аквариум. На Къцамун му се пада да пее „Напипай го“ на Азис, а на мен... „В гората“ на Икебаната. Съчки събирам! С пръчки се състезавам! Каква ирония само. Шубето е голям страх, но щом успях да превъзмогна сценичната треска, се оказа, че било готино, макар да не съм сигурен дали публиката се смееше с нас или на нас.
Изпяхме песните и ни дадоха втория плик. „Здраво кършат там снаги, лелки, баби и деди.“
- Я го знам, бре! – Възкликна Къци.
- Скакауец? – Попитах аз.
- Не, хоротека! Това е нощно заведение, където пускат народна музика и се танцуват хора. Тръгвай след мен, знам къде се намира!
Обаче в хоротеката ни е изпреварил Папа Жан и вече танцува. Изпитанието е да се изиграе едно дунавско и едно дайчово хоро. Добре че се падна на Къци, че аз умея само танца на тополата. Изпълнява се по следния начин. Стърчиш като гьон и от време на време леко се поклащаш, за да не изглеждаш като някой, който е в заведението, за да дебне бившата си приятелка.
Имахме доста да наваксваме, но Къци направо им взе акъла. С такава звяркост си разкъса ризата, че копчетата й се пръснаха по пода, а всички възкликнаха. „Ваааааай, баси ръките чуек! Т‘ва Къци ли е бе?! Ваааааай!“. На тази светлина и гол до кръста приличаше на мини Мич Бюканън. Оказа се толкова бърз в краката, че Майкъл Флетли би изглеждал като повторение на спорна ситуация от златните години на Сашо Диков в Канал 3.
Асене, върни, Асене!
Наблюдавам с искрено възхищение, а до мен идва партньорката на Папа Жан и започва да ми се умилква.
- Аз много искам да спечеля... Не може ли да измислим нещо... Може да направя нещо за теб...
- Тръгвай към тоалетните. – По принцип съм романтик, даже в 6 клас спестявах от джобните, за да купя парфюм B.U. на Звезделина от съседния клас, ама офертата си е оферта. Пък и тази беше с цици като дини. Вярно, задникът й беше като каруцата с дините, ама на кой му пука?
- Е, не сега де. После. Ще се реванширам.
- А, да, сиктир. Не на мен с тия селски пинизи. После ще кажеш, че не можеш да правиш такива неща, освен ако не обичаш човека и вместо да ми врътнеш, ще ме врътнеш.
- Глупости, обещавам, ще се разберем нещо след това!
- О, знам ги тия номера. И аз много пъти съм обещавал да върна жеста, а после съм заспивал или „не е оставало време“.
- Хубаво, ти си знаеш... – След „Нищо, всичко е наред“, това е най-лошото нещо, което може да чуеш от женска уста, ама ич ми не е. С парите от наградата, ще си намеря някоя по-готина. Пичките се кефят на богати.
Къци успя да скъси преднината и завърши наравно с художника. Отворихме плика.
„В българския адронен колайдер отидете и новото напътствие си намерете.“
- Т‘ва па са к‘во е? Едва ли е свързано с БАН, там сигурно най-модерната технология са кафеварките. – Казах аз.
- Дай да мислим логично. Адронния колайдер е ускорител на частици. Какво може да значи това? – Разбира се! Бях чувал, че тунела за Люлин е ускорител на елементарни частици, тъй че няма какво друго да е.
Когато пристигнахме, хер Щайн ни чакаше в парка над тунела. Предизвикателството беше всеки да уцели с яйце по три Голфа. Проблемът представляваше само в точността, понеже на всяка минута за Люлин минаваха толкова голфове, че дори от завода на Фолксваген биха се изненадали, че са произвели такова голямо количество.
Остава ни по още един точен изстрел. На ред е Къци, а Икебаната идва при мен и започва да ми се умилква.
- Аз много искам да спечеля... Не може ли да измислим нещо... Може да направя нещо за теб...
- Ми, някой трябва да претака зелето на село. Знаеш ли как се прави?
- Абе ей, лигьло-о! Не такова, ами... нали се сещаш се... – Прехапва долна устна с палав поглед.
- О, не, по време на ретрограден Меркурий не се правят такива неща.
- Бързо, ти си! – О, хвала тебе, Къци! Ето това е да те спасят в точния момент. Нанесох заключителния удар и ни връчиха следващия плик.
„В гората с бира в ръката, на Лили бърка под полата.“
- Е, те тоя път я го знам! Това е Езерото с лилиите в Борисовата градина. Не ме питай как се досетих толкова бързо.
Там изпитанието беше единият да изяде кило туршия, едно кисело мляко, десет сини сливи и десет люти чушки, ама от най-лютите. В македонския Макдоналдс на това му викат меню „Лопедиум“. За мой карък и късмет на отбора, щях да ям аз. Справих се зорлем и накрая бях толкова жаден, че когато нагазих в езерото, за да взема плика, който за допълнителна гадост, бе сложен при ангелчетата в средата, пих вода с широко отворена уста - като син кит, който събира планктон. Най-искрено се надявам, това, което глътнах неволно, да е било някоя водна лилия, а не употребен презерватив или дамска превръзка.
Четем последното писмо.
„Скарахме се със сценариста и не можахме да измислим нищо оригинално. Финалът е на моста на влюбените.“
Предоставиха ни двойно колело и газ до дупка! Не знам на коя позиция сме. Постоянно някой се оказваше неочаквано пред нас и никога нямах логично обяснение за това. Володя не го бях виждал от началото, а беше пръв на езерото. Изпреварихме го само, защото настояваше да му дадат хляб за яденето.
Даваме всичко от себе си и на моста виждам единствено златната грива на водещия! Йес! Първи сме! Спечелихме! Да! Коремът ме свива зверски, но си струваше! Започваме да подскачаме и да се прегръщаме, но в този момент иззад една табела се показва Папа Жан и си закопчава панталона. Има доволно изражение, а след него цъфва девойката. Значи за него може сега, а за мен не, а? Кучка.
Ник Щайн клати глава и ми става ясно, че сме втори. Явно онези двамцата са празнували зад табелата. Мамка му.
- Да, натюрлих, вие спечелили, но второ място, което също много престижно! Награда за съжаление само една. – Хер Щайн я подаде на Къци, тъй като все пак той е звездата от двама ни. Обаче Къцамун се оказа страшен пич и дори без да я погледне, ми я подари. Евала. Просто е-в-а-л-а. Дано е някоя СПА почивка. Поглеждам ваучера.
„Поздравления! Вие спечелихте клизма с кафе!”
Еми... супер?
Този текст на Димитър Калбуров бе избран за Пощенска кутия за приказки. Вижте видео от четенето:
НАЗАД
