В далечни източни страни живял прочут халиф от династията на Абасидите на име Харун ар-Рашид. След като халифът научил, че един поет бедуин на име Кайс се е влюбил безнадеждно в местна девойка Лейли и от любов към нея е изгубил разсъдъка си, заради което бил наречен Меджнун или Лудия, го заглождило любопитство за жената, причинила такива страдания.
„Тази Лейли явно е страхотна жена — рекъл си той. — Превъзхождаща значително всички останали. Може би е невиждана красавица с рядък чар. Трябва непременно да се запозная с нея.“
Развълнуван и заинтригуван, той направил всичко по силите си, за да види Лейли. Искал лично да се убеди в нейните качества.
Накрая един ден доверените му хора я издирили и я довели в двореца на халифа. Лейли разбулила лицето си, а Харун ар-Рашид бил много разочарован. Не че Лейли била грозна, недъгава или стара. Но не била и кой знае колко привлекателна за халифа. Била най-обикновен човек с обичайни човешки потребности и куп недостатъци, жена като безброй други в халифата.
Халифът не скрил разочарованието си.
— По теб ли си е изгубил разсъдъка Меджнун? Виж ти, изглеждаш съвсем обикновена. Какво толкова ти е особеното, че да те обикне така силно?
Лейли се усмихнала загадъчно и в този миг на халифа му станало ясно, че тя наистина е специална жена.
— Да, аз съм Лейли. Но ти не си Меджнун — отвърнала тя. — Трябва да ме видиш с неговите очи. Иначе няма да разбулиш никога тайната, наречена любов.
Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не обикнеш?
Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее.
Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.
Колко пъти в живота си сме попадали на хора, в които се влюбваме до полуда - обикновени хора, с нищо по-различни от всички други? Но за нас всеки техен жест, дума и усмивка носят наслада. Защото красотата е в очите на влюбения.
Притчата е от романа „Любов” на Елиф Шафак
НАЗАД
