В едно омагьосано царство, до което хората никога не стигат, а може и да минават постоянно през него, без да знаят…
В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни…
Имало някога… едно чудно езеро.
В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото…
До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно.
Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата.
Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза), се изкъпала на бърза ръка – и тя не знаела защо бърза толкова – и още по-бързо излязла от водата…
Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила…
Не забелязала, че роклята не била нейната, а на Тъгата…
И така, облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.
Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза – или по-точно, без да съзнава, че времето минава, – излязла от езерото бавно и лениво.
На брега установила, че дрехите й ги няма.
Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата да не обича, то е собствената й голота.
Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта.
Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта – сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.
Из "Приказки за размисъл", Х. Букай
НАЗАД
