Ако можете да (си) простите, кармата просто изчезва
Трябва да простим на всички, които са ни причинили болка, дори да ни се струва, че направеното от тях е непростимо. Простете не за това, че те заслужават прошка, а за това, че вие не искате повече да страдате и търпите тази болка вски път, когато си спомните как са ви наранили. И не е важно точно как са ви обидили - простете им, нали не искате повече да страдате. Прошката е необходима за вашето собствено духовно изцеление. Вие прощавате, защото сте състрадателни към самия себе си.
Прошката е проява на любов към себе си
Как да разберем дали сме простили истински на даден човек? Срещата с него вече не събужда старите чувства. Името на този човек вече не предизвиква емоционални реакции. Казано по друг начин, докосването до раната вече не причинява болка – това означава, че истински сме простили.
Разбира се, белегът остава в емоционалното тяло така, както на кожата остава следа от рана. Случилото се остава в паметта, ти помниш всичко, което си преживял, но раната е заздравяла и вече не боли.
Възможно е да си помислите сега: „Лесно е да кажеш: прости на другите! Бих се радвал, но не се получава“. Имаме стотици причини и оправдания защо не можем да простим. Но не е така. Истината е, че ние не умеем да прощаваме, защото сме свикнали да не прощаваме.
Никога не се опитваме да прощаваме. Вместо това усвояваме само навика да не прощаваме.
Имало е време, когато у нас, децата, прошката е била в кръвта ни. Преди да се заразим от всеощия душевен недъг, ние сме прощавали без никакви усилия и това се е случвало от само себе си. Обикновено сме прощавали практически веднага.
Наблюдавайте деца, които играят заедно: поскарали се, дори сбили се, някой със сълзи на очи бяга към майка си: „Мамо, той ме удари!“ Двете майки си устройват драма, а децата след пет минути вече си играят заедно все едно нищо не се е случило. А майките им? Те са се намразили до края на живота си!
Работата не е там, че трябва да се научим да прощаваме – ние това го умеем по рождение. Но какво се случва? Учат ни на обратното и ние постоянно се упражняваме в не-прощаваме.
С времето ние просто отвикваме да прощаваме. Когато някой човек ни нанесе обида, за нищо на света няма да му простим, завинаги ще го зачеркнем от живота си. Започва война на самолюбието. Защо? Защото, когато не прощаваме, укрепва чувството ни за собтвената ни важност. Мнението звучи много по-тежко, ако заявим: „Каквото и да става, никога няма да му простя! Такова нещо не се прощава!“ Но реалният проблем е в гордостта. Гордостта и самовлюбеността ни карат да наливаме масло в огъня на нанесената обида, постоянно да си напомняме, че е невъзможно да простим това!
Освен това, ние привикваме да страдаме само за това да накажем този, който ни е обидил. Държим се като малки деца, които истерично крещят само за да привлекат внимание към себе си. Причиняваме си болка, заявявайки: „Виждаш ли какво правя заради теб!“
Захвърлете на боклука самолюбието си, хвърлете го! Забравете за собствената си важност и просто поискайте и дайте прошка.
Съставете списък на всички, от които трябва да поискате прошка според вас, а след това се извинете на всеки. Ако нямате време да се видите с някой или възможност да му позвъните, помолете за прошка в молитвите си. След това направете списък на всички, които са ви обидили – тези, които трябва да ви поискат прошка. Простете на всички и осъзнайте: каквото и да са направили, вие нямате нищо общо. Помнете, че всеки сънува своя собствен сън. Рано или късно ще разберете, че трябва да простите на себе си за всички рани и гняв, за всички страдания, които сте си причинили, създавайки именно такъв сън.
Защото, когато си простиш, настъпва хармония със себе си, укрепва любовта към самия себе си. Това е висшата прошка – когато най-накрая простиш на самия себе си.
Вярванията за това какво е добро и зло предизвикват срам за това, което смятаме за глупаво. Ние се признаваме за виновни, уверени сме, че заслужаваме наказание и се караме със себе си. Убедени сме, че направеното от нас е толкова мръсно, че имаме нужда от очистване. Ние творим своята карма и сме длъжни да се разплащаме с това, което сме създали като свое вярване. Това за пореден път показва колко сме могъщи. Така че да се избавиш от старата карма е просто: достатъчно е да се отхвърли тази гледна точка, да се откажеш да вярваш в нея – и кармата вече я няма. Не е необходимо да страдате, не е необходимо да се разплащате за каквото и да било: край. Точка.
Ако можете да си простите, кармата изчезва. От този момент нататък сякаш животът ви започва отначало.
Превод от руски: Таня Темелкова
НАЗАД
